Message at 23:59 (11:59 pm)

54

Двете момчета седяха в двата края на дивана. Нана се чудеше от къде да почне,притесняваше се,все пак не бе споделял това с никого затова и Джено просто го изчакваше в мълчание.

- Преди да започна разказа си искам да направя нещо

- Какво?

- Вземи си телефона

- Ами.. добре

Джено взе мобилното устройство в ръце,а Нана последва примера му. Започна да шари с пръсти по клавиатурата и след по малко от минути Джено получи съобщение

17:12

Нана:
Една от причините да се влюбя в теб,е това че си моя ангел спасител.

- Какво имаш предвид с това?

- Ще стигна и до там,но сега просто ме слушай

- Добре - съгласи се Джено и взе ръцете на брюнета в своите.

- Искам да знаеш,че това го знаем само аз и баща ми,а сега ще знаеш и ти..- започна Джемин като си личеше с каква злоба изрече "баща ми"- всичко започна преди седем години,когато бях на 10. Преди това водех обикновен живот. Имах любяща майка домакиня и баща работохолик. Той работеше за една компания, изкарваше доста пари,но за сметка на това почти не си беше в къщи. Майка ми се опитваше да компенсира липсата му ,но не и се получаваше,все пак бащата си е баща. Един път когато баща ми щеше да си остане в къщи за няколко дни,тя реши да замине с приятелки за уикенда. Нямах нищо против тъй като заради мен,тя често отлагаше срещите си с тях. Щяха да отидат до морето.Но..- гласа на Нана затрепери и самотна сълза се стече по бузата му.- когато са били на половината път е излязла буря. Пътят е станал мокър и хлъзгав. Не кара ли бързо,но една кола решила,че трябва да бърза.Изкочила от нищото и се блъснала в колата на майка ми. Те излетели от пътя и..и..колата започнала да се преобръща. Когато бърза помощ пристигнала било вече късно. Майка ми беше починала на място.- Нана стисна силно ръцете на Джено.- тогава всичко се промени. Баща ми започна да пие,да излива гнева си върху мен.Често ме убиждаше,а понякога и биеше.Тогава аз бях просто една плачеща развалина.Чувствах се сам,изплашен и объркан.Плачех дни наред,не ядях,не излизах от стаята си. Понякога просто гледах в една точка и си мислех " Как всичко се обърна с главата на долу толкова бързо?" " С какво заслужиш всичко това?" .Когато бях на тринайсет се случи нещо. Което за малко щеше да бъде още една катастрофа в и без това жалкия ми живот. Прибирах се от училище. Бях втора смяна, минаваше седем и половина часа и беше тъмно. Вървях замислен и не чух стъпките зад себе си,нито чупенето на бутилка. Като най големия идиот реших да мина напряко,през една пуста и тъмна улица. Тогава изведнъж големи,груби ръце ме притиснаха в стената на една сграда. Пред мен стоеше мъж на може би повече от 40. Дъжа му лъхаше на евтин алкохол,а очите му бяха зачервени. Той започна да разсъблича дрехите ми.- Джено се напрегна и преглътна тежко.- Борих се,но бях прекалено слаб,а той твърде силен. Виках за помощ,пробвах да го ударя,да се измъкна,но не се получаваше.Когато тъкмо щеше да събуе панталона ми,изведнъж падна на земята в несвяст. А зад него седеше момче,което държеше някаква дъска. Той дойде при мен, изтри сълзите ми и каза,че всичко е наред. Помогна ми да се изправя,а след това ме загърна с якето си.После седнахме на една пейка. Той не спираше да ме прегръща,галеше гърба ми.Представи се.И Джено. Това бе името му.

- Значи..онова момче си бил ти?

- Да.

- Леле аз..аз съжалявам,не знам защо не можах да те позная.

- Няма значение,сега това не е важно.Нека продължа..след този случай аз се затворих в себе си още повече.В осми клас се преместих в друго училище.И там те срещнах отново. Познахте още в момента в който те видях. Зарадвах се. Помислих си,че това е някаква съдба. Все пак толкова красиво момче ме беше спасило от нещо необратимо,а сега го срещам отново. Исках да те заговоря. Да ти кажа нещо от сорта на " Хей аз съм момчето ,което спаси. Помниш ли ме?" .Исках да те помоля да бъдем приятели, беше ми писнало да съм сам. Но ти беше популярен,особенно сред момичетата. Винаги имаше някой с теб. И аз не посмях да те заговоря. Когато станах на петнадесет се изнесох в апартамента в който живея и до днес.Баща ми ми праща пари. Попринцип не бих ги взел ,но предпочитам това от колкото да живея в един дом с него.- Джемин направи малка пауза и продължи.- Всеки ден беше ежедневие за мен.Трудно ежедневие,което ме подтискаше,а единствения лъч светлина в живота ми беше ти. Постепенно започнах да научавам неща за теб. Просто слушах и запомнях. Гледах те,беше толкова красив. Докато се осъзная вече бях хлътнал до уши. Беше хубаво да те гледам,но...исках повече..исках да мога да стигна до теб по някакъв начин .И след като видях номера ти в дневника ми хрумна идея. Реших да ти пиша...и от тук нататък знаеш.

- Леле..Нана..аз не знам какво да кажа. Вече разбирам защо беше толкова дръпнат. Не ти е било лесно. Но виж вече не си сам,аз съм тук,до теб. И ще те пазя.

- Обичам те Джено.

- И аз теб..

Това е последната глава за днес,че ми свършиха написаните глави