SOUL MATES

4

Шуга се държеше одръпнат. Но оставих нещата така. Нямах право да се меся.
Дрехите бях пратила по пощата с една бележка. Не си дадох данните за връзка. Не исках да изглежда като преследване или използване. Затова бях оставила незабелижимо номера си. Но явно не го бе видял. Или не искаше да звънни. Затова оставих нещата така. Поне този път затова нещо... Отлагайки...

Дали щяхме да се срещнем с тях? Съдбата ни какво ни беше подготвила? А невидимата сила?

Мина може би някъде седмица и половина. На няколко пъти засичах Шуга с оновя момиче. За какво трябваше да се обаждам?
Точно! Не бе моя работа. Мишел беше споменала, че засякла един път Джимин с момиче. Той я видял и веднага изтичал при нея. И обърнал повече внимание на нея отколкото на момичето с което го е видяла. Значи беше сам, все оше.. . Срещнала се също и с другите. Видяла и Юнги, който изглеждал нещастно. Какво се бе случило?

,, Спри да мислиш! Защо продължаваш? Няма да те забележи, защото не си на неговото ниво.,,

Нещо в мен ме караше да мисля така, а от друга страна да се перна по главата. И да забравя всичко. Но не можех. Факта , че се бяхме срещнали така... Даваше ми малка надежда... Че мога да говоря отново с него и да го видя отново щастлив и да се усмихва.
Неговата красива усмивка. Очите кафеви, изглеждащи така далечни, бяха някъде там. Самотни. Чакащи спасение от тъмнината. Нямаше да бъда аз това? Защо и да бъда? Можех ли?

Имах днеска свободен ден от лекции и реших да изляза да порисувам в парка. Тъкмо щях да разходя кучетата. Това на Мишел-Лъки и моето- Чаньол.

Ех, дали щяхме да успеем да отидем на концерт на ехо и на останалите boy bands? Чух че Чаньол е излязъл от казармата. Дано да е добре.

Кучетата бягаха, а аз след тях.
Часът беше 7:10 и правих сутрешния джогинг. Когато Лъки се стрелна напред, а Чаньол след него. Моето куче се оскубна от каишката и не можех да го настигна.
Лъкито бягаше, но Чен гонеше нещо или след някого бягаше.

Чаньол спря и чувах само лаят му. Но къде беше наврян. Ох, това куче.
Вървях напред услушвайки се. Лъкито се опита да го чуе и тръгна напред. И на завоя видях някакво момче с маска и кучето ми.

-Чаньол. Защо избяга?! - Извиках аз. Момчето се обърка и посочи себе си.
Взех кучето си от него.

-Благодаря, че сте го спряли. - Опитах се да тръгна, но момчето ме спря.

-Как каза, че се казва? - каза с преправен глас, той се изкашля и започна да потупва с крак.

-Казва се Чаньол.

-Защо така си го кръстила?
-Защото ми напомня на него. Не го сравнявам с животно. А с добротата и останалите му качества.

-Аха.

-Да.-Поклоних се.

-Много е сладко и не послушно. Но аз съм по следък и слушкам. - Сега разбрах кой беше това. Омо!!!
Сериозно ли беше това той?
Той махна маската и ми се усмихна.

-Двама сладки Чаньол. - казах аз и той се засмя.

-Е, ученичка ли си?

-Студентка съм.

-Но изглеждаш на 15. Съжалявам.

-Хахха. Да. Няма проблем. Вечно млада съм.

-Хааха. Като мен.

-Естествено. Ти си вампир.

-О, благодаря.

-Как беше в казармата? Знам, че се справи отлично.

-Да, беше добре. Имаше познати и леко минаха две години. А била ли си на наш концерт?

-Не. Досега не съм била. И не успях да отида преди да влезете всички. Половината излязохте, останаха другите. Знам, че ще се върнете и ще направите гръмовно завръщане.

-Нама да е скоро. Но по чакай ни.

-Винаги ще ви чакам.

-А с другите чувал ли си се? С Крис, Тао, Лухан, Лей.

-Да. Добре са.

-Останалите? Малкият До.

-Готвят се за нови албуми. А нашето дете си намери най-сетне момиче.

-Лол! Чудесно. Как се радвам. Камък падна от сърцето ми. Съжалявам, че така говоря все едно сме далечни приятели. Но наистина благодари ви! Уникални сте. Продължавайте да се развивате.

Той се усмихна и си тръгна.
Прибрах се. Към 11:00 и след 30 минути тръгвах да рисувам отново на това място. Нещо просто ме приличаше . Беше близо до реката. Така че, можех да сляза до долу. Вървях не много дълго докато намеря място за рисуване.
Седнах и започнах да скицирам. Сега забелязах, че не бях сама. Забелязах едно познато лице. Беше затворил очи и слушаше музика,облегнал се на едно дърво. Това беше Юнги. Използвах момента да го нарисувам. Беше така прекрасен. След много скициране. Някой ми дръпна молива и хвърли платното ми.

-Какво по дяволите правиш? - Извиках ядосано и едновременно стреснато.

Погледнах нагоре и над мен беше той.

-Кой ти дава правото да ме рисуваш? Ти нормална ли си?

-Никой не ми е дал. Но стоеше там и просто се вдъхнових да те скицирам. Отдавна исках да нарисувам нещо и то за теб. Не беше нужно да ми хвърляш така труда. Аз никога няма да дойда, да ти хвърля нотите или текста или да унищожа нещо твое. Защо си такъв?

Той си тръгна. Къртината не беше съсипана. Защо така се държеше?