Lost in Japan

23🗼

Юта обикаляше от часове улиците на Токио.

Тъй като знаеше, че Тейонг е пеша, сметната, че не е стигнал далеч. Само че, сега, търсейки го, имаше чувството, че по-малкото момче е отишло на другия край на света.

Юта тъкмо се беше отчаял, когато телефонът му звънна.

Той извади устройството и се намръщи, когато видя кой е и натисна червената слушалка.

Тъкмо щеше да го прибере, когато отново получи обаждане от същия човек.

Червенокосият въздъхна раздразнено и натисна зелената слушалка, долепяйки телефона до ухото си.

- Джехьон, не ми е до теб сега....

- Ютааа... - прекъсна го розовокосият, а японецът ясно можеше да чуе подлият му смях. - Да си изгубил нещо?

- А?

- Говоря за един сладък брюнет. Не много висок, доста слаб и...

- При теб ли е?! - каза червенокосият през зъби.

Юта усети как кръвта закопава във вените му. Само при мисълта, че Тейонг е при Джехьон потръпна. Трябваше бързо да отиде и да си го намери.

- При мен е. - потвърди Джехьон и се засмя - Но спокойно. Не съм му правил нищо...

- Имай му късмета да посмееш! - изръмжа адвокатът - Идвам до няколко минути.

Юта се върна бързо до блока си влезе в гаража, където имаше няколко коли. Той отиде до своята и я отключи, след което влезе вътре. Запали я и потегли.

Караше колкото се може по-бързо.

Мисълта, че в момента малкият и невинен Тейонг е при онова чудовище го побъркваше, замайваше главата му и той не можеше да мисли трезво.

Не след дълго стигна до голямата сграда. Влезе вътре и натисна копчето на асансьора.

Когато стигна до последния етаж застана пред входната врата и си пое дъх.

Минаха толкова години, откакто дойде за последно. Би трябвало вече да е преживял всичко.

Само че, проблемът беше там, че да подтиснеш чувстват си, не е което да ги заличиш.

Цялата болка, тъга и гняв се върнаха с нова сила. Сякаш всичко се случи отново. Той си спомни цялата сцена и най-вече това, как Джехьон се усмихваше на онова момче...