Нощта на възкресението

12 - Where did he go?

Беше тъмно. Много тъмно. На всякъде беше черно, помещението, в което се намирах беше черно.

Усещах под и стена, но не ги виждах. Чувствах се празна, сякаш някой беше изтръгнал нещо от мен. Нещо ценно, което е било с мен до секунди, но сега вече го нямаше и беше оставило дупка в мен, дълбока и черна като помещението, в което се намирах.
По пътя на логиката реших, че се намирам в някакъв вид стая, щом има стени и под, значи в стая. Започнах да  вървя, като опипвах пространството пред себе си, търсейки предмети, но такива липсваха. Скоро обаче напипах нещо, или по-скоро някой. Моментално дръпнах ръцете си от тялото на съществото, което бях докоснала. Защо същество ли? Защото тялото, което докоснах бе космато. И мускулесто.
Слаба светлина освети помещението, в което се намирах и успях да видя една бяла вълча муцуна и едни кървавочервени очи. Очите светеха, прогаряха кожата ми и ме караха да треперя, погледа бе като огън. Муцуната, която беше другото нещо, което можех да видя от тялото на съществото беше с показани зъби, сякаш много ядосана на мен, но не издаваше и звук. Бях се спряла на място, неспособна да помръдна дори и малко, бях като вцепенена, заключила погледа си в този на вълка, застанал на два крака пред мен. Съществото направи крачка към мен, през очите му премина нещо като болка и тъга, той отговори устата си да каже нещо, но от нея не излезе нищо. Осветлението се появи и с ужас осъзнах, че животното пред мен не бе никой друг, а Данте. Моя демон.
Опитах се да протегна ръка към него, но бях неспособна, нещо не ми позволяваше.Опитах се да му проговоря, но устата ми само се отвори и от там не излезе звук. Опитах се пак, но без успех. Пробвах да се раздвижа на мястото си, но все не се получаваше. Данте поклати вълчата си глава, след поредния ми неуспешен опит и започна да се разпада в пространството, оставяйки след себе си нищо повече от вятър, разнасящ неговата миризма.
Стоях като  вцепенена, взирайки се в мястото, където той се намираше до преди секунди. Бях много объркана и не знаех как да реагирам. Какво значеше това? Сън или реалност е? И такъв тип въпроси не напускаха главата ми, докато не се озовах на една, позната за мен, поляна. Този път тревата бе в още по-тъмен нюанс, сякаш цялата поляна бе потъмняла. Звездите бяха посърнали, луната тъмна. Във въздуха се усещаше странния полъх на магия, но сякаш и той беше притъпен.
- Хейрън. - чух звънлив глас, които също ми бе познат. Паднах на коляното си и сведоха поглед в подчинение моментално.
- Богиньо, Никрис? - попитах леко плахо и се огледах, но от богинята нямаше и следа.
- Хейрън, нямаме много време. - започна гласът на богинята, в който ясно можех да разпозная тревогата.
- Какво става? - попитах объркана, все още оглеждайки се наоколо за нея.
- Стригоите! Те се опитват да съживят Войните на Смъртта, Хейрън, трябва да ги спреш! - гласът и започна да се отдалечава, а градината да потъмнява повече.
- Но...но как? - попитах, паниката, започвайки да ме обзема.
- Слушай инстинкта си...- гласът и ставаше все по-далечен. - Данте...
И също, както се бе появил гласът и така и изчезна. Погледнах надолу и видях, че съм във войнска броня, изкована от красъв метал, който приличаше на сребро. Учудено се пресегнах към колана, където видях нож,но  цялата градина изчезна и отново се озовах в пълната тъмнина и тишина.
***
Скочих от леглото и се сгомолясах на пода с трясък, удряйки главата си в пода. Машина започна да пищи жално и нещо намиращо се на лявата ми ръка започна да ме стяга болезнено. С изсумтяване от раздразнение се опитах да се изправя, но в момента, в който успях се спънах на вече падналия чаршав и се озовах с лице върху пода пак. Нещото стискащо ръката ми и машината ме разяриха още повече и с рев промених очите си и изкарах ноктите си, разкъсвайки кабела свързващ машината с ръката ми. Все още бясна се изправих, хващайки се за леглото, за да не падна пак и вдигнах чаршафа пред себе си. Разкъсах го на парчета и погледнах към вратата, която беше отворена, а пред нея стоеше една слисана сестра.
- Какво зяпаш? - попитах ядно, гласът ми пропит с гнева към себе си.
- Д...доктор Петър ще...ще дойде...да...ви види...- тя каза, треперейки и, завивайки. - След малко. - добави бързо и отпраши.
Въздъхнах и се опитах да се успокоя. И ако това не бе прекрасен старт на ноща... Започнах да дишам дълбоко, затваряйки очите си. Скоро започнах да усещам прибирането на ноктите ми и промяната на очите. Когато бях напълно сигурна, че съм добре отворих очите си. На вратата, с ръце в джобовете седеше една много добре позната за мен фигура. Усетих раздразнението в мен да се покачва за секунди.
- Какво правиш тук? - попитах, гледайки право ледено сините му очи.
- Да проверя детето-беля? - Дрек отговори безгрижно, а аз зяпнах.
- Дете-беля? Аз? - попитах с изненада, но знаех, че имаше право да ме нарича така.
Дрек се отблъсна от стената и седна до мен. Отдръпнах се като попарена и той се засмя. Дадох му един убийствен поглед, а той се засмя още по силно. Напипах възглавницата зад себе си и го ударих по главата с нея. Смехът му секна и той ме погледна учудено. Само му се усмихнах леко и се изправих, но той грабна ръката ми и ме събори на леглото отново. Паднах с вик от изненада и той ме пое в ръцете си. Усетих тръпки по тялото си, но не от онези приятните, а от тези на страха. Тялото му беше като лед. Моментално го разкарах от себе си и се изправих отново, този път, срещайки шоколадовия си поглед с неговия леден. Стояхме в тази позиция известно време, може би бяха секунди, но нямаше изключение да бяха и минути. Никой от нас не смееше да мръдне, моя ум препускаше с възможно тактики за нападение и предупреждения как той е опасен и може да ме убие без да усетя.
- Защо си тук? - попитах най-накрая, все още, не отделяйки погледът си от неговия.
Дрек започна да отговаря, когато на вратата се почука. Той погледна вратата, после пак към мен. Изправи се и направи крачка към мен, щом се отдръпнах, той поклати главата си с усмивка.
- Адиос. - той ми каза като ми намигна и изчезна в облак прах. Точно, както Алфа бе направил. Стоях вцепенена, но чукането по вратата се усили за това изкрещях 'Влез' и през вратата влезе доктор Петър.
Посочи ми да седна на леглото и аз изпълних без втора покана. Той се приближи с термометър в ръка и ми го подаде без да казва и дума. Взех устройството и го пъхнах под мишницата си. След известно време термометър започна да писука и го изкарах. Показваше 39°C и погледнах доктора въпросително.
- Нормална температура, дай си ръката да измерим кръвното.
Кимнах и го направих. Кръвното ми беше нормално.
- Нека погледна дали белезите ги няма.
Отново кимнах и махнах косата си, която беше учудващо сресана, от врата си и доктора го огледа. После ме огледа цялата като се увери, че белега на корема ми се бе на мястото, от което ми стана малко неудобно, но не казах нищо.
- Здрава си, серума е проработил. Можеш да се върнеш в стаята си и да се приготвяш за часове. Пропусна закуска за това в лобито има машина за снаксове. Вземи си, каквото поискаш, не се натоварвай много и мини през мен след три дни. - каза той на един дъх.
Кимнах за трети път и се изправих, за да напусна кабинета, но точно на вратата се спрях, защото една мисъл се появи в главата ми.
- Колко време съм спала? - попитах доктора с несигурност дали искам да узная отговора.
- Три седмици. - доктора отговори със същия спокоен тон, с който говореше преди.
- Три седмици!? -  изкрещях с изненада.
- Не си пропуснала много материал, най-много по Картографиране, но господин МакКен се съгласи да ти помогне ако се затрудняваш. - той продължи със спокойния тон, а аз започнах да се нервя.
- Алехандро МакКен? - попитах със стиснати зъби.
- Не. - доктора поклати главата си и аз изпуснах дъхът си, които не знаех, че бях задържала. - Томас МакКен, брата на Алехандро.
И с това аз напуснах стаята, стиснала юмруци и дишаща тежко. Не познавах Томас МакКен лично, но от нормалното училище знаех, че не бе един от най-приятните хора, също като брат си. От бившия си източник за информация знаех, че бе висок, мускулест и с татуси и белези по цялото си тяло. Имал изумрудено зелени очи /леко по-светли от тези на Алек/ и черна дълга коса на перчем. Бил бияч и много популярен в София, минавал всяка, която види. По характер си приличал с по-малкия си брат, Алек, с единственото изключение, че Томас бил по-долен и се занимавал с организацията на незаконни мафия срещи и боеве.
Както беше предложил доктора се спрях до машината за снаксове и си взех един сандвич и газирана вода. После се насочих към женското крило, не мислейки за нещо конкретно, просто си ядях сандвича. Като преминах мазето влязох в хола, които гъмжеше от движение. Момичета се разхождаха из кухнята към хола, разнасяйки тетрадки, храни и дрехи. Пода беше отвратително мръсен, по него бяха разсипани напитки, пуканки, снаксове и някакви гнуси зелени течности. По него също бяха разпиляни чаши и счупени чинии.
С отвратено лице, започнах да заобикалям падналите предмети, като в същото време се опитвах да не се блъсна в някой. След сигурно век в опити да достигна стълбището, водещо до стаите за спане, започнах да се изкачвам. Веднъж на върха на стълбището погледнах надолу, никой не ме бе забелязал. Зарадвана от този факт се насочих към стаята, която делях със Зини Рей и отворих без да чукам на врата.
Зини Рей отново бе с Рик, но този път те не се чухака, а си говориха спокойно. И двамата бяха облечени, Слава Богу и настроението беше весело. Докато не ме забелязаха. Зини Рей моментално се изправи и дойде да ме прегърне силно, както винаги прави, изкарвайки ми въздуха за пореден път.
- Стига, стига ще я задушиш. - Рик, който някак се бе озовал пред нас, се обади и дръпна леко Зини Рей за кръста. Тя от своя страна се нацупи и ме стисна по-здраво. Изкашлях се, но тя не реагира. Рик я дръпна пак, вдигайки я, но малките и ръчички /на Зини Рей/ не пускаха кръста ми. Рик започна да я дърпа, а тя да ме стиска все по-здраво и по-здраво. Напуши ме на смях и прихнах, скоро последвана от Рик и самата Зини Рей.
След малко тя ме пусна и ме погледна от горе до долу.
- Момиче! Така ми изкара акъла, да спиш три седмици! - тя ми се скара. - Разбирам, че на елексира му трябва време, но...три седмици!
- Липсвах ти? - попитах с лека усмивка.
- Разбира се! - тя кресна и запуших ушите си, смеейки се.
- Ще ми спукаш тъпанчетата, ей! - скарах и се, но тя бе неспособна да отговори, защото ръмжене и лай я накараха да се отдръпне от пътя.
Диабло се сгромоляса като тюлен върху мен, събаряйки ме на земята, започвайки да ближе лицето ми, опашката му не спираща да се мята. Той скимтеше от радост, не пускайки ме.
¥ Господарке, слава на Никрис сте добре! Притесних се до смърт! ¥ уплашения му глас прокънтя в съзнанието ми. Името не Никрис се заключи и си спомних за опасността, за която ме беше предупредила. Войните на Смъртта.
Името изпрати тръпки по тялото ми, но вместо да покажа моментния си момент на дълбока мисъл се усмихнах на своя духовен пазач.
- И ти ми липсваше. - казах му, докосвайки челото си до неговото. Когато се уверих, че Зеро бе спокоен го махнах внимателно от себе си и се изправих.
Подминавайки Зини Рей и Рик отидох до шкафа за дрехи и влязох в банята да се преоблека, сега носех едни ужасно широки зеленикави панталони, тип пижама и един огромен светлосин суитшър, седяха ми като торба, а това бе недопустимо.  Дрехите, които си облякох бяха черен клин, бяла тениска с щампа котка и надпис " The biggest troublemaker "* със символа на първи курс и черното ми кожено яке за горно ако ми стане студено. За обувки избрах черните ми маратонки с бял кант отстрани. Погледнах се в огледалото набързо, одобрявайки видът си и излязох от банята. 
Диабло дойде до мен, облизвайки ръката ми, мятайки опашката си, а аз от своя страна го потупах по главата лекичко. Обърнах се към Рик, които беше облечен в сиви дънки и бяла тениса, и към Зини Рей, която носеше сив анцунг, бяла тениска с нарисувани рози по раменете и сиво горнище. На краката си носеше някакви ботуши, което ме накара да повдига вежда в леко учудване, но не казах нещо.
- Да тръгваме? - предложих и на двамата.
- Хайде. - Зини Рей каза бързо, насочвайки се към бюрото си. - Но първо. - тя се спря. - Ето. - подаде ми някакво листче и като го разгънах вътре пишеше програмата ми за днес.
- Колко досетливо. - засмях се леко.
- Разбира се. - тя ми намигна закачливо и също се засмя.
Когато се успокоихме, напуснахме стаята и се насочихме към трапезарията за закуска. Слязохме от стълбището и се запътихме натам. По пътя Зини Рей ми обясняваше какво се бе случило, докато съм била в безсъзнание. Най-интересно ми беше като разказа за партитата, в които Деймиън, Пида и Улфа се напивали и почвали да правят глупости. Беше приятно да разговаряш с някой нормално без демон или стригои да ти скочи на главата. Рик не каза много по пътя, просто добавяше детайли, които Зини Рей пропускаше.
Щом пристигнахме пред портата на трапезарията си поех дълбок дъх и усетих познат горски аромат да изпълва ноздрите ми.
- Късно ли е да се върна в стаята и да ям чипс? - попитах с надежда, обръщайки се към Рик и Зини Рей.
- Да/Защо? - казаха двамата заедно и аз просто въздъхнах.
- Няма значение. - казах бързо и отворих портата.
Очите на може би целият Дом се забиха в нас в момента, в които пристъпихме в помещението.
Започва се...