Нощта на възкресението

20 - Alone

Побутвания по рамото ми ме събудиха. Като по чудо не сънувах нищо, което ми се стори странно, но игнорирах този факт.
Изръмжах недоволно мърморейки 'Махай се', на този който ме буташе. Толкова спокойно си спях, и ми беше толкова топло и някой да дръзва да ме събужда? Е тая нямаше да я бъде. Потърсих възглавницата си мързеливо, решена да замеря натрапника, но вместо възглавница напипах нещо друго. Пак беше меко и копринено като възглавница, но не чак толкова и беше по... космато.
Инстинктите ми се включиха на максимален режим и моментално скочих, като ударих главата си в тавана на колата. Паднах пак на седалката.
- Мамка му! - изругах като започнах да търкам главата си яростно, от което ме заболя още повече. Ядосах се и отворих очите си, за да видя, че колата беше спряла и само едва-сдържащ се да не се разсмее Алехандро ме гледаше.
- Ти ме събуди! - казах ядосно, тросвайки се като малко дете.
- Исках да изляза, а ти ме беше приклещила. - той се защити, вдигайки ръце в знак на защита.
- Аз? Няма начин. - моментално отрекох, клатейки глава за повече ефект.
- Ммм напротив...- той се подсмихна. - Даже почна да ми правиш масаж на главата. Беше приятно, докато ти не скочи. - той се засмя леко и аз го пернах на шега.
- Изкара ми акъла! - казах, озъбвайки се като вълк, но вече ми беше минал гнева. Странно.
- В това съм спец. - той ми се ухили повече, но бързо осъзна каква глупост беше изръсил. Съзнанието ми се пълнеше с всичките пъти, когато е пробвал да ме убие, най-ярък беше първия. Исках да ги изгоня, но първия не се подчини на волята ми.
- Да, така е. - потвърдих с кимане, но вече не ми беше забавно ни най-малко. Ей на това му се вика да ти скапят настроението.
- Виж... извинявай. - той измърмори под носа си. Повдигнах вежди.
- Моля? - попитах с изненада.
- Чу ме. Извинявай. - той повтори с искреност в зелените си ириси. Стоях вцепенена, не вярвайки на ушите си. Той...ми се беше извинил?

Сигурно е някой номер, не му се доверявай. ~ изсъска подсъзнанието ми, припомняйки ми какво се беше случило преди две години. Забих му /на подсъзнанието си/ силен шамар и го пратих на майната си. Мразех спомените от тези дни. Тъкмо се бях почнала да се отпускам и то... Мразех го.
- За какво точно? - попитах Алек с подозрителна нотка, за която се проклех.
- За...- той се почеса зад вратът си нервно. Личеше си, че не е свикнал да се извинява.
Номер.~ подсъзнанието ми пак се обади.
" Млъкни! " ~ изсъсках му обратно и то като по чудо млъкна.
- За...? - подканих го.
- Атаката...- той промърмори под носа си, а аз сбръчках вежди.
- Коя атака? - попитах, но някак си предусещах за коя ставаше на въпрос. Просто някак го знаех.
- Първата... - сега той гледаше в краката си с тъга. Прищя ми се да си запуша ушите с нещо, не исках да слушам за тази ужасна вечер. Белезите ми пламваха в момента, в който се сетех за болката, която изпитах, когато Алек раздра гърбът ми. Главата ми започваше да бучи и да почвах да чувам гласовете на мъртвите, които шептяха: Мъст. Мъст. Мъст.
Неконтролируем гняв ме обвземаше и ми трябваше сигурно час, за да се успокоя.
Грозна картинка.
Цялото това нещо беше почнало да се случва след като Данте изчезна. Преди също бе обвземаше гняв и Данте искаше да убием Алек, но тогава притежавах контрол.
- Не го споменавай. - казах му през зъби, защото мъртвите бяха почнали да шептят съвсем тихо.
- Искам да се изясним по този въпрос. - той настоя. - Не бях на себе си, Хейрън. Беше пълнолуние, избягал съм и съм мислел само като звяр. Знаеш, че вълка е другата ни половина, не можем да я контролираме по време на пълнолуние, освен ако не сме приключили обучението си в Дома. - той взе да обяснява и може би щеше да продължи, ако не му бях затворила устата с ръка.
- Просто. Млъкни. - казах му, стискайки очите си. Не го бях слушала през повечето време, честно да си призная. Бях твърде заета да се опитвам да контролирам картините и гласовете от онази вечер. Лошото е, че май губех битката, усещах как тялото ми се изпълва с адреналин и желанието за смърта на Алек се увеличава.
- Трябва да се махна от тук. - паниката проговори в мен. Не исках да го наранявам, колкото и да ми беше неприятно да си го призная.
- Защо? - той ме попита объркан.
- Мъртвите...- успях да кажа преди да изкрещя от болка. Очите ми се промениха без мое разрешение и болката беше отвратителна. А колко ли? Ами представете си как като ви ръчнат по окото пари и умножете това по двадесет и ще получите горе-долу какво почувствах аз.
Отместих погледа си към дръжката на БМВто, зачудих се дали е заключена. Пробвах си късмета, но той, както винаги беше нула-процентов. Изръмжах и пробвах да отговоря вратата пак, без успех.
- Хейрън. - Алек произнесе името ми, но аз не се обърнах. Мислех план как да разбия вратата, изключих прозореца като опция, защото знаех, че е брониран. - Хейрън, погледи ме. - той повтори , но пак не се обърнах. - Хейрън МакДарил, погледни ме!