Нощта на възкресението

11 - Am I dying?

Алфа се нахвърли върху мен в елементарна атака, която аз контраатакуваха и го съборих на земята.
Алфа Виксен обаче не бе нов,той ме изрита по корема със задните си лапи, измествайки ме моментално. Някак се озова зад мен и ме повали по гръб. Той притисна цялата си сила върху мен, притискайки ме напълно. Започнах да се мятам, мъчейки се да се измъкна от захвата му ,но безуспешно. Спомних си трика, който Данте ми бе казал в гората, когато се бих с Дрек преди няколко дни. Отпуснах тялото си, оставайки Алфа да си помисли, че се предавам. Страшно много се надявах трика да подейства над него, защото  това беше единственото, което можех да измисля. А и Данте не ми казваше нищо друго, значи постъпвах правилно...мисля.
Късмета, който мислех, че не притежавам се обади и Алфа отпусна хватката си.Моментално се завъртях по корем и го изритах по муцуната, той се изненада и аз използвах тази му изненада, за да захапя муцуната му. Той бързо ме разкара от себе си разярено и бързо ме запрати в другия край на залата. Гърбът ми удари стената, от което изкимтях силно. Мястото, където ме бе запратил имаше формата на моето вълче тяло и бяла мазилка се бе олющила върху мен. Изправих се с треперещи лапи, само, за да бъда повалена моментално от сивия вълк отново. Той захапа вратът ми, точно на мястото, където ми бе първия белег от Алек. Скоро усетих топлата течност, наречена кръв, по козината си. Започнах да скимтя като пале.
" Я се стегни! " Данте ми изкрешя в главата ми. "Размърдай си косматия задник и го остави да ти скъса кожата, после го заобиколи и забий своите зъби във вратът му и не пускай, докато не ти кажа." Нареди ми той, с някакъв нов тон, който преди не бях чувала. Бях твърде фокусирана над това да не изгубя съзнание, за да го класифицирам.
Бавно започнах да мърдам тялото си, опитвайки се да освободя вратът си от зъбите на Алфа, но всяко движение болеше повече, от предишното, а той от своя страната затягаше хватката си. С огромно усилие измъкнах вратът си от захвата му, оставайки кожата си в устата му. От раната бликна огромно количество кръв и започна да ми се вие свят. Алфа беше стъписан ,парчето от кожата ми все още в устата му. Окопитих се изненадващо бързо и изпълних заповедта на демона. Захапах вратът на Алфа и стиснах , стисках,стисках, докато не осъзнах какво иска Данте. Да убия Алфа.
Моментално пуснах своя водач, а той само това и чакаше.
Започна една неспирна битка на скоци, контраатаки, захапки, драсканици, ръмжене и тактики на Данте, които веднага щяха да доведат до смъртта на Алфа, за това ги правих на половина, без смъртоносната част.
Целия салон бе покрит с козина и кръв, стените вече бяха олющени, уредите, които прилежно бяха изнесени в левия ъгъл откъм вратата вече не бяха на мястото си и не бяха цели също. Беше бъркотия.
Лошото на това да се биеш срещу някой, които е силен, колкото Алфа е, че ти се изморяваш, докато той просто те разиграва. Аз вече дишах тежко и едва седях на лапите си, докато той отвръщаше на атаките ми със същата скорост и сила, както, когато започнахме. Не беше задъхан дори най-малко и очите му продължаваха да държат този Алфа-блясък. Цялото му същество все още крещеше ' Аз съм непобедим '. Това единствено ме държеше на лапите ми все още, мисълта да му натрия носа. Детинско от моя страна, знам.
Направих поредната безуспешна атака, която той лесно блокира и отново тупнах на земята. Този път нямах време да реагирам навреме и тялото му се сгромоляса върху моето като захапа вътрешната част на вратът ми. Нямаше измъкване от този захват. Дори Данте знаеше, че вече бях на предела на силите си и не можех да изгубя повече кръв, защото вероятността да умра беше почти сигурна. Чух тежката му, разярена въздишка в главата си, което значеше само едно: Той се беше предал.
С ужасно разочарование отпуснах главата си назад, в знак, че се предавам. След минута или две, когато се увери, че няма да го нападна отново се изправи от мен и бързо възвърна човешката си форма. Аз се изправих с мъка и огледах Алфа. Прошарената му бяло-сива коса беше рошава, по лицето си имаше много драскотини, причината, която бях аз. Вратът му беше кървав от множество захапки, които бях нанесла там, благодарение на напътствията на Данте. Облеклото му бе разкъсано, но все още се държеше върху него. Кърваво, но държащо се. Гледайки него се зачудих моето как ли ще е. Горките ми камуфлажни дрехи със сигурност не бяха в перфектно състояние ,да не кажа ,че сигурно само парчета щяха да са останали.
- Промени се. - Алфа заповяда и аз изпълних на момента, въпреки че не желаех. Той ме контролираше.
В момента, в който усетих, че съм в човешката си форма огледах дрехите си. Както очакваното бяха доста скъсани, но една идея по-добре, от колкото си представях. Поне прикриваха напълно срамните части на тялото. Цялата бях в кървящи рани, нито една от тях  не зарастваща. Погледнах към Алфа в очакване на наказанието си, сърцето ми бе отишло в петите и исках да се скрия някъде от срам. Бях изгубила. Аз, Хейрън МакДарил, току-що бях загубила битка за честта си. Нещо, което не се бе случвало, от когато бях на дванадесет, когато си обещах това никога да не се случва. Но ето ме тук и сега, чакаща да бъда маркирана и да нося срамът си из целия Дом.
Нещо се промени в лицето на Алфа и той ми се усмихна леко.
- Поздравления Хейрън ,ти току-що премина наказанието си. - той каза ведро ,а на мен ми трябваха няколко секунди да асимилирам какво ми беше казал. След това ченето ми удари пода.
- Моля? - попитах невярващо. 
Гръмкия смях на водача на Дома се разнесе из опустошената зала, което моментално щракна в мен огънчето на гнева. Но съвестта ми веднага ми удари плесница, напомняйки ми, че той ме победи току-що. Огънчето, което беше започнало да се надига моментално изгасна.
- Чу ме. Няма по-голямо наказание за предопределена Алфа от изгубване на битка срещу друг Алфа. Възрастта няма значение. Особено болезнено е за Алфи с голямо самочувствие, които приемат загубата за провал. - той ме погледна в очите. - Като теб. - той добави и аз кимнах. Наясно бях със самочувствието си, но то не бе изградено от въздух, а с доказване. В предишния си живот, преди да открия свърхестесвеният свят, се бях доказала с множество битки пред обществото като силен характер и бях изградила самочувствие на непобедима. В началото винаги имаше някой, който да ми се изперчи и да си изпроси боя, но в времето смелчаците понамаляха и накрая не ме закачаха.
Но нещата бяха различни тук и сега, точно в този ден го осъзнах. Тук не можеше просто да мяташ юмруци на воля и да си придаваш страховита фигура, тук ти трябват години. Години практика и самоконтрол, за да имаш власт. Не пари и глупост. Стратегия.
Алфа ме беше победил със стратегия, докато аз нападах на сляпо и използвах само стратегия за убийство, когато ми бе казано да го направя. Той започна като ме рани лошо, което се отрази на атаките и контраатаките, които правех. После ме изтощи до предел, където не можех повече. Проста, но много умна стратегия.
- По-умна си, от колкото мислех, честно да си призная. - гласът на Алфа ме върна към реалността и, когато анализирах какво ми каза го погледнах въпросително. - Мога да чета мислите на всички мои ученици, ако пожелая. - той обясни спокойно.
Ченето ми удари пода за втори път днес.
- Как...? - попитах с нескрито любопитство.
- Лесно. Всеки Алфа притежава тази възможност, след като подчини някой, които е по-нисък ранк от него.
Кимнах леко. Имаше смисъл. Тогава се сетих да попитам:
- А учениците, които подчинят друг? Те могат ли?
Алфа поклати в отрицателен отговор и обясни:
- Трябва да си пълен върколак, който преди е бил предопределен за алфа вълк. Символа трябва да е запълнен, трябва да имаш три пентаграми по себе си и да подчиниш поне пет вълка след първата си трансформация.
Кимнах в разбиране отново и погледнах към изхода на залата. Исках да бягам, адреналин ме бе обзел от някъде дълбоко в мен. Раните ми крещяха от болка, но единственото, което исках в момента бе да помагам в гората, независимо че вече виждах дневната светлина през прозорците на помещението.
- Свободна ли съм, Алфа? - попитах го с надежда в очите, едва стояща на мястото си.
- Да, но никакво мотаене из гората надалеч, само в околността и то за малко. Искам веднага като се върнеш да идеш до лечебницата, за да те превържат и да се погрижат за раните ти. Потърси лечител Петър, кажи че те праща Алфа Виксен с молба раните ти да зарастнат без белег, освен тази на корема ти. - нареди на един дъх.
- Защо само не тази на корема? - попитах объркана.
- За спомен. - той ми намигна и щракна с пръсти. Беше се изпарил.
Поседях известно време, взирайки се в празното място, недоумяваща, как  по дяволите направи това. Накрая адреналина надела и изхвърчах от залата като куршум, насочвайки се към гората, не интересувайки се за външния си вид. Както си и знаех беше светло, ден. Гората беше спокойна и тиха, нормална. Птичките пееха, насекомите жужаха... С две думи ,спокойна картинка. Спрях се пред един отсечен дъб и седнах върху него. В далечината можех да видя кулите на Дома на Луната, знак, че не бях кой знае колко далеч. Дишах дълбоко и спокойно, поемайки от чистия въздух жадно. Преди много обичах да съм сред природата, използвах всяка възможност да си ида на село, само, за да изляза с кучето си в гората и да се насладя на спокойствието. Там нямаше коли, крещящи жени, псуващи мъже или плачещи деца. Там имаше диво спокойствие и приятна тишина.
Точно такава, каквато имаше и в момента, където се намирах. Най-накрая ми се бе отдал момент спокойствие, в който можех да преосмисля всичко случило се от момента, в който стъпих в Дома, да се замисля как да постъпвам в определена ситуация, за да не попадна в същите проблеми. Не ми се нравеше да се бия с Алфа отново и да изгубя в нещо, което обичам да правя. Битка. Веднъж щом изгубиш контрол не можеш да спреш. Когато стъпих в залата по таекуондо още като бях на шест имах предусещане за това. Ако не бяха тренировките сега нямаше да съм това, което съм. Нямаше да бъда бившия побойник на Стара Загора или страшилището на Казанлък. Щях да бъда никой. Преди това би ме устроило, защото вярвате или не, не обичах да ми се обръща много внимание. Предпочитах да бъда сянка, някой невидим. Но разбира се, това се промени като почнах да си изпускам нервите, не в залата или във фитнеса, а по улиците.
Връщайки се в тези времена не можех да не помисля и за предишните ми най-добри приятелки: Хариет, Мира и Ана-Ива.
Те винаги бяха до мен не зависимо от ситуацията. С Хариет се познавахме от момента, в който се родихме. Бяхме най-близки във всякакви трудности и се знаехме като сестри. Нищо не минаваше не казано на другата. Всяка знаеше слабостите и силните страни на другата. Съдбата много яко се ебавше с мен, като ми я отне.  Но на пук на нея аз ще си я върна. Ще намеря начин да я превърна в предишното и състояние. За Ана-Ива и Мира мога да кажа почти същото, като изключа това, че с тях не споделях толкова, колкото с Хариет. Бих умряла и за трите. Мислите ми се занесоха към Валентин и Тимати, момченцата, които се бяха изгубили в гората. Но шум от близкия храст ме накара да забравя за мислите си и да застана на щрек. От там изкочи не друг, ами Диабло. Въздишка от релеф изтръгна устите ми като прегърнах кучето си. Той излая радостно и ме облиза по лицето.
¥ Господарке ,добре ли сте? ¥ разтревожения му глас се чу в главата ми.
- Да...мисля че съм добре. - отговорих му леко несигурно, защото раните ми все още пареха върху кожата ми. Бях забравила, че са там.
¥ Вие кървите! ¥ изплашените му глас се чу като крясък в главата ми и поставих ръце на ушите си. Мразех твърде силните звуци. ¥ Простете. ¥ той бързо добави и аз метнах с ръка, че няма значение.
Видях, че върху гърбът си имаше някакви платове. Попитах Диабло и той каза, че Елена ме е видяла да бягам към гората и го е намерила в коридора, казвайки му да ми донесе дрехи. Записах в листа си да ѝ благодаря за този жест. Малко се учудих, че ме е видяла, но предположих, че не съм и обърнала внимание, защото бягах изключително бързо.
Диабло свали дрехите от гърбът си и ми ги подаде. Беше взел черния ми анцунг, черна чисто тениска с логото на първи курс и белият ми суитшър също с логото. Изненадващо за мен носеше и черната ми бандана, като обясни, че я е взел, за да си топля носа.
Взех дрехите от ръцете му и отидох зад близката бреза, обръщайки се с гръб към кучето си. Набързо изкарах ноктите си и доразкъсах дрехите си. В своя защита ще кажа, ще и без това щяха да стават само за парцал. Набързо облякох дрехите, което кучето ми бе подбрало. Изпитах леки затруднения, защото раните все още не бяха третирани, но се опитах да игнорирам болката. В края на преобличането си осъзнах нещо: 
Нямах обувки.
Бързо погледнах към ходилата ли, очаквайки те да бъдат разранени, но явно раните бяха зарастнали. Нито следа от тях. Само бяха страшно мръсни, което бе разбираемо.
С Диабло решихме да се връщаме към Дома след спор. На мен ми се седеше до дъба да размишлявам още, но той настояваше да се върнем да се погрижат за раните ми и после да си почина. Примирих се, защото не ми се спореше повече.
След кратката разходка до входа на Дома усещах умората от дългата вечер и сега ден. С прозявка влязох в лечебницата и се насочих към рецепционистката като я попитах за споменатия от Алфа доктор Петър. Тя с усмивка ме насочи към доктора.
След лутане из малкия коридор намерих кабинет с надпис ' Рани - белези ' и предположих, че е неговия кабинет. Почуках на вратата, но не получих отговор. Почуках пак, но отново без отговор. На третия път вече влязох. Вътре беше празно с изключение на хъскито, което сега ме зяпаше. Диабло се напрегна до мен, но му направих знак да си трае.
- А, Госпожице МакДаръл, изненадан съм да видя точно вас в кабинета си. - мъжки глас каза с спокоен и весел тон зад мен, което ме накара буквално да подскоча от мястото си и с няколко бързи движения да извъртя ръката  на човека, който явно щеше да ме потупа по рамото или нещо от този сорт. Когато видях бялата манта и листът му с имена на хора, явно негови пациенти веднага го пуснах.
- Извинявам се. Просто ме изплашихте. - казах леко разтревожена, че сега ще трябва да се лекувам бавно.
- Няма проблем ,не ми е за първи път. - доктора се засмя.
Изглеждаше млад и ако беше човек спокойно бих казала, че е на двадесет и пет. Имаше загорял тен и стегнато тяло ,или поне можех да съдя по стегнатите му рамене и врат. Очите му бяха тъмнокафяви, малко по-светъл нюанс от моя и имаше черна коса. Носеше бяла докторска  манта и сини панталони. Обувките му бяха сини кецове с бели връзки.
- Та, какво мога да направя за теб? - той попита със същия този спокоен и весел тон.
- Алфа Виксен ме прати с молба да излекувате раните ми без да има белези. Запазете само този на корема. -  издиктувах изречението като робот, наблюдавайки изражението на доктора.
То от весело и спокойно се превърна в сериозно. Доктор Петър кимна и се насочи към чекмеджето в другия край на стаята, където се бе настанило и голямото сиво-бяло хъски. От чекмеджето доктора изкара памук, някакви шишенца и една игла.  Веднага започнах да треперя като я видях и тръгнах за дръжката към вратата.
- Седни на стола, моля. - той каза с успокояващ тон. Поседях известно време до вратата, преди плахо да се настаня на стола.
В това време той вече бе напълнил иглата с някаква синя течност и сега ме гледаше. Навих левия ръкав на суитшъра си и подадох ръката си на доктора, поглеждайки на другата посока моментално. Диабло, явно усетих страха ми дойде до мен и сложи муцуната си върху краката ми в подкрепа, посветих дясната си ръка върху главата му.
Доктора започна да забива инжекцията в ръката ми бавно и мъчително, за мен. След като махна иглата мястото започна да гори. Цялото ми тяло изпадна в пламъци, зрението ми се размаза, започна да ми се вие свят и не усещах мускулите си. Чувствах се като дрогирана. Започнах да клатя главата си в опит да върна контрол над тялото си безуспешно.
Започна да става тъмно, докато само малка светлина в края на тъмния коридор не бе единственото осветление. Светлината идваше към мен.
Умирам ли?