Нощта на възкресението

26 - The meeting

Събудих се в тъмно пространство. Беше влажно, студено и изпълнено с негативна енергия.
Лежах върху студен каменен под и усещах метал да се опира в китките и вратът ми. Объркване се зароди в още полу-заспалото ми съзнание. Какво правех тук?
И по важно.
Защо бях окована?
И изведнъж ме удари, както само моето съзнание прави. Цялата информация от последните дни се изсипа върху мен и ако не лежах със сигурност щях да падна. Заболя ме главата и се пресегнах да я хвана в ръка, но веригата не ми позволи. Сбърчих вежди отново в объркване.
Бях в Подземното царство и си заслужих да сляза тук, но бях окована?
Реших, че ще пробвам да се изправя, за да имам по-хубав оглед на помещението, в което бях. Бавно, но сигурно сгънах коленете си, които не бяха завързани, и пробвах да направя коремна преса. Веригата на вратът ми издрънча и ме стегна, когато почти успях и главата ми срещна пода. Изръмжах от раздразнение.
След няколко опита, в които успявах да предпазя главата си от други удари, реших да се приближа до края на синджирите, за да се отпуснат.
Успях да се изправя, с помощта на стената и да огледам килията. Както споменах по-горе беше тъмно, но сега, когато бях изправена, можех да огледам цялото пространство сякаш бе ден. Имаше една дъска, вероятно имитираща легло, от моя дясно, а от мое ляво имаше фигура застанала в сянка. Над себе си видях здраво затворен прозорец с решетки отпред, а пред себе си виждах други нормални решетки и отсрещна килия.
- Кой е там? - попитах фигурата завързана до мен, а гласът ми излезе като ръмжене.
Не получих отговор, но фигурата се размърда и една сива лапа излезе от сянката. Повдигнах вежди в очудване . Бяха ме заключили с вълк? Подуших въздуха и погледнах право във фигурата.
- Какво правиш тук!? - попитах ядосано.
Той не трябва да е тук!
- Всички сме долу. - изсмутя фигурата и излезе извън сянката.
Премигнах няколко пъти очудено. Пред мен седеше не кой да е друг, а Дрек. Ледено сините му очи проблясваха заплашително и опашката му се клатушкаше леко. Нека върнем лентата назад...
Той беше като Данте. Вълк на два крака. Сиво-синята му козина беше кална, ноктите - липсващи.
- Какво, по дяволите стана? - попитах с ръмжене.
- Алек стана, Хейрън. - Дрек ми изръмжа в отговор. - Мина седмица и ти не се появи! - той дръпна синджира си, за да ме стигне, но той се запълни с електричество. Сини езици го полазиха и удариха Дрек. Той се строполи на земята, крещейки от болка.
Погледнах го без емоция на лице, но от вътре бушувах. Цяла седмица...цяла седмица ми бе отнело да намеря входа за Подземното царство, а сега бях заключена в килия. И приятелите ми очевидно бяха тук също.
Но, когато името на Алек се изплъзна от устните на Дрек замръзнах. Спомних си последната ни среща...как устните му си пасваха перфектно с моите, толкова гладки, но в същото време груби... Как ръцете му шареха по тялото ми, карайки ме да се чувствам прекрасно...как го избутах от другата страна на портала...
Отърсих тези мисли от главата си и погледнах към Дрек отново.
- Какво е направил? - попитах, стараейки се да придам възможно най-твръдия тон, за дa прикрия мислите, които се бяха въртяли в главата ми до преди момент.
Дрек се изсмя с горчивина, хриптиво полу-ръмжене в тъмната килия.
- Накара ни да те търсим. - той отговори със студен тон, точно като този на Никос. - Изостави търсенето на Библиотеката на Мъртвите, защото настояваше да те открием. Каза, че без теб не ставало. - той добави със сумнете.
Вместо да почувствам вина, както се очаква в така ситуация, се ядосах на глупостта на Алек. Изръмжах и се обърнах към стената, удряйки я. По мен потече електричество и аз паднах на земята, свивайки се на топка. Болката от новите изгаряния беше отвратителна и аз изкрещях от болка.
- Мамка му! - изкрещях и ударих пода с юмрук.
Нов волъп от електрошок ме удари и се проснах по корем на земята, крещейки от болка, гърчейки се като червей.
Щом електричеството спря да тече ми отне няколко минути, докато се оправя достатъчно, че да седна с гръб опрян на стената. Синджира на вратът ми се опъваше напълно и не можех да погледа към Дрек, но и не ми трябваше - можех да чуя, когато се движи и усетя миризмата му, за да разбера къде точно е.
- Какво е направил? - попитах с гняв, когато можех да дишам спокойно и съзнанието ми се бе върнало към гнева.
- Той ще ти каже. - отвърна Дрек раздразнено.
- Къде е?
- Друга килия.
- Останалите?
- В други килий - той отговори с въздишка. - Деймиън и Зини Рей не можаха да минат през портала. - добави.
Малко от гнева ми стихна. Алек не бе повел след себе си Зини Рей. Това беше добре дошло, защото щях да се фокусирам по-добре, а имах чувството, че ако тя е долу нямаше да стане.
Но Виктор беше тук.
- Как така не са минали?
- Първи курс, без демонска кръв. - той отвърна просто.
Два въпроса отговорени наведнъж. При други обстоятелства бих запляскала съркастично, но сега просто кимнах.
- Как се озовахте в килиите?
- Мислиш ли, че ще ни оставят да обикаляме двореца на Хадес, просто така? - попита с ръмжене от раздразнение.
Сподавих порива си да му отвърна със същото, защото чухме гласове. Някой идваше.
- Кога ще извадим момичето? - попита някакъв глас.
- Защо да я вадим? - попита друг глас, който ми се стори, че принадлежи на Никос.
- Победи Доника. - каза просто другия глас.
- Да и? Тя никога не се трансформира, а хлапето беше във вълча форма. - излая Никос.
Те говорят за мен. ~ осъзнах аз.
- Доника е петнадесети ранк, Никос. А хлапето е сигурно втори. - изсумтя другия глас.
- О, я стига! - повиши глас Никос. - Светещи очи, символ за сила, орлови нокти и зъби като на съблезъб! - той изреди. - На какво ти прилича това?
- На надарено от някой демон хлапе. - отговори му другия глас. - Стига мрънка и да я изкарваме от килията. Луцифер иска да знае кой даде такава сила на първокурсник. - изсумтя той и започнаха да се приближават.
Нямах време нито да осмисля чутото, нито да погледа към Дрек, преди двама демона на влязат в килията ни. Или поне единия, Никос, беше демон. Другия беше различен. Беше гол до кръста, покрит с някакви символи, който бяха сякаш като дупки в тялото му и сияеха в оранжево. Като очите му. Беше с руса и къдрава коса. Под кръста носеше обикновенни зеленикаво-кафяви къси джинси и гръцки сандали. Нямаше оръжия, или поне не видими, но имаше много остри зъби, всеки един от тях кучешки, и нокти.
При видът и на двама им веднага настръхнах и застанах в отбранителна позиция, колкото ми позволяваха веригите. Не беше много, за протокола.
- По-спокойно, вълчице. - изсумтя Никос. - Все още няма да те убиваме.
Преди да мога да отговоря с някой съркастичен и хаплив коментар, Дрек се засмя.
- Вие и да искате не можете. - излая той през смях.
Повдигнах вежди от изненада, той да не би да ми правеше комплимент? Но бързо се зашлевих мислено. Дрек и комплименти не пасваха в едно изречение.
- И защо да не? - попита русия мъж.
- Избраниците на Никрис се убиват трудно. Особено от нечисти сили като, ваши величества. - отговори просто той с горчив смях.
Той пък от къде знае това? ~ зададох си въпроса на ум, защото смятах да не потвърждавам никаква информация.
Просто предчувствие.
- Тя? Избраница на Никрис? - попита Никос, без да покаже емоция. - Не го вярвам. - той обяви. - Тя е демон-върколак, а Никрис избира само чисти сили. И войните и се движат в брони, направени от еристолки метал. - добави.
- Да, може би преди три хилядолетия. - завъртя очи Дрек. - Знаеш ли какво ще стане ако някой се разхожда с такава броня сега? - той попита подигравателно.
Никос не отговори, а вместо това се обърна към другаря си.
- Отвържи я. - заповяда той.
Очите на съществото се изцъклиха и придобиха много светъл, почти бял, оранжев цвят.
- Да, господарю. - той отговори провлачено и тръгна към мен.
Оголих зъби и заплаших да му се нахвърля, но съществото ме игнорира. Той просто продължи да се приближава сковано, а когато беше на около два метра от мен започнах да усещам жега. С всяка стъпка, която той правеше ставаше все по-горещо, и по-горещо. Започнах да отстъпвам назад от може би ужас, но и от факта, че чувствах как щях да лумна като факла щом стигнеше до мен. Веригите започнаха да се затягат и тази на вратът ми взе да ме задушава, електрически езици ток предупреждаваха да започнат да ме горят със съскане . Не спрях да отстъпвам, докато не стигнах стената /подсказа, разстоянието до нея беше кратко, а пича пред мен много горещ /.
Нямаше къде да бягам или да нападам. Вече беше пред мен, а погледа бе насочен право в моя, докато правеше движения с ръцете си. Не можех да погледа на другаде, освен към изцъклените му очи. Те бяха сякаш прозрачни за мен, можех да видя как нещо зад тях се бори да бъде освободено, но не можех да кажа дали това бе илюзия, или истина.
Щом приключи с освобождаването на ръцете ми, мъжа се насочи към вратът ми. Тренираната част у мен щракна, сякаш бе натиснат някаква бутон и преди да разбера, аз го бях хванала за неговия и ръмжах заплашително.
- Не ме пипай. - излаях и го бутнах с вече освободените си ръце.
Грешка!
Синджира около вратът ми се стегна. Не можех да дишам.
Изгубих съзнание.