Нощта на възкресението

24 - Blood lust

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!
В тази глава има детайлно описание на някои сцени, които на някой читатели ще се сторят гнусни. Ако имате развито въображение и слаб стомах ви съветвам да внимавате.
Четете на свой риск!

След моето изявление пещерата потъна в тишина. С вълчите си очи виждах как демоните леко се напрегнаха и спогледаха.
А после избухнаха смехът. Шашнах се. Мислех, че ме приемат на сериозно! Та аз ги бях повикала! Вярно, че ги бях събудила, но това не им даваше оправдание да ми се подиграват.
Напрегнах се и исках да им се нахвърля, колкото и глупаво да звучи. Бях перфектно наясно, че ще ме разкъсат без никакъв проблем ако го направех. А и имаха числено превъзходство на тяхна страна. Споменах ли, че ще ме разкъсат?
Стиснах челюстта си, за да удържа ревът и гневът си и погледнах право в очите жената, която не беше демон. Бях сигурна. Около нея се виеше мрак, който сега забелязах, но той не беше толкова силен като при мъжете. Тя също всяваше страх и ужас у всеки, който погледне, но нейния бе смекчен от златните и очи. Тя също застина, когато моите разноцветни очи срещнаха нейните. Постарах се в моите да се показва само омразата ми и яростта, без страхът, който изпитвах дълбоко в себе си. Очите и се разшириха от изненада, а смехът и секна. Тя сръга с лакът чернокосия мъж.
- Тя е сериозна Никос. - жената му каза със студен и сериозен тон. Тръпки ме побиха само при звука от гласът и. Освен студен и сериозен той звучеше някак...зловещ...даже зъл бих могла да го нарека.
- Аз съм наясно с това. Все пак защо иначе ще ни извика? - изръмжа ѝ демона, който явно беше Никос. Неговия глас ми прозвуча още по-злобен от този на жената.
- Можеше да е било пак от онези палета от Тъмна Луна! Риша направи огромна грешка като роди демон-вълчета и ги занесе там. - разбесня се жената, жестикулирайки ожесточено.
- Но не е. - озъби и се насреща Никос и видях колко остри бяха кучешките му зъби. Като на вампир, но неговите изглеждаха по-големи и зловещи. Даже повече от тези на стригой, което си е за похвала. Ще разберете ако някога ви се наложи да се биете срещу някой, което силно не препоръчвам.
- Виждам това! - кресна му жената и татуировките и засияха.
Изумих се. Бяха толкова много... Първоначално не вярвах, че всички са символи за сила, но сега...
Погледнах към русокосия демон, който се бе облегнал на стената и наблюдаваше сцената с отегчен поглед. Това трябваше да бъде или Езраел, или Астел, с който се предполагаше, че трябва да се бия. Ако наистина бе Астел, шансовете да победя бяха минимални. Даже май нямаше такива, но реших да прогоня мрачните мисли за момента.
Отделих поглед от отегчения демон и погледнах към Никос и бясната жена. Тя изглеждаше на ръба да му се нахвърли. Очите и блестяха заплашително и ноктите и бяха удължили размера си. Същото въжеше за зъбите ѝ. И тогава ме удари като мощна грамотевица.
Тя бе демон-върколак.
Не мога да повярвам, че не го знаех в момента, в който я видях! Имаше толкова много факти, които сочеха именно към това. Например мрака, който усещах около нея първоначално въобще не го забелязах. Злобата ѝ, очите.
- Може ли да спрете да се дерете и да си свършим работата? - изненадващо попита отегчения русокос демон.
- Млъквай Езраел! - сепна му се жената, чието име все още не знаех. - Все бързаш, те никъде няма да отидат. - изсъска като ни хвърли един поглед изпълнен с омраза.
Исках да треперя, да избягам от тук, колкото се може по-бързо и повече да не се върна. Да си спася скапания задник и да се върна при другите, за да продължим търсенето на предметите, които ще ни спасят от чудовището, в чието леговище, буквално, щях да влезна. Ако оцелеех де.
Вместо да побегна, както исках, отвърнах на жената с предизвикателен поглед, което май беше грешка, защото сега цялата и омраза бе насочена към мен. Тя започна да се приближава заплашително много, а аз в един момент да отстъпвам назад в отбранителна позиция. Цялото ми същество бе превключило на режим защита, защото знаех, че атакувах ли първа, с мен бе свършено. А и можеше да не ме атакува, нали все пак трябваше да се бия срещу някакъв си демон на име Астел, а не срещу демон-върколак и то жена. Нито едното не си пасваше с другото. Само тази малка надежда да избегна тази битка ме държеше здраво на крака, без те да треперят. Не знаех защо се чувствах така. Никога през последните години не ми бе пречило да се бия на свобода и въобще да не ме е страх от това. Защо сега бе различно?
Най-вероятно бе, защото тя е много по-могъща от мен и благодарение на моите подобрени сетива го усещах. Можеше и да има нещо в това, че преди не се бях изправяла пред друг демон-върколак. Може и да беше заради страшния ѝ вид. А може и да беше, защото бях страхливо същество под обвивката на гнева.
Последното го пропъдих от главата си като муха. Това беше предишната Хейрън, сега не бях страхлива. Просто моща и всяваше тези чувства у мен. Да, това беше.
- Къде е Астел, когато ти трябва? - измърмори недоволно Езраел и той също тръгна да върви зад жената.
Два на един без Никос. Край, мъртва съм.
Усетих зъбите ми да се удължават, а ноктите последваха. Може би щях да умра, но нямаше да е без битка. Гърбът ми вече опираше стената, нямаше къде да бягам. Оголих зъбите си с гърлено ръмжене, което спря и двамата ми нападатели. Езраел погледа към жената и постави ръка на рамото ѝ.
- Стига Доника. - заговори със сила в гласа той. - Не е твоя работа да се биеш срещу желаещите да влязат вътре. Това че, Астел е зает в неговата пещера в момента, не означава, че ще се биеш ти. - сега в гласът му се прокрадваха нокти на успокоение. - Поглени към момичето, мога да усетя страхът ѝ. - той добави, при което не можах да сдържа изръмжаването си. Трябваше ли да ме издава? Той ми хвърлих кос поглед, но беше толкова бързо, че не можах да го разгадая. - Но в нея има и много гняв. Ако я нападнеш няма да се поколебае да отвърне на удара. - той добави.
Не струваше за успокоител. Това последното накара Доника да измръжи и без втора мисъл да ми се нахвърли. За щастие, през целия им разговор не се бях отпуснала и се мръднах настрани, освобождавайки тялото си от стената. Доника нямаше този късмет и мисля, че си удари главата лошо. Грешах, само след секунда отново ме нападна със светкавична скорост и едвам избегнах тази ѝ атака. След това последваха още.
Страх започна да се бори с войнските ми инстинкти. Исках да нападна, ала тя не ми даваше възможност. Нанасяше удар след удар, ритник след ритник. Дереше ме, когато имаше възможност и ръмжеше ожесточено. Избягвах повечето и атаки, но умората започна да ме завладява, а и нараняванията ми нямаха време да се излекуват, защото тя бързо ги нанасяше обратно.
Някак си, нормализирах дишането си и използвах, може би, последния си шанс да я изненадам. Трансформирация.
Издебнах подходящ момент, когато тя отметси погледа си от моя, за да погледне колегите си и аз трансформирах със светкавична скорост. Цялата работа бе, че се надявах пещерата да я направи по-бърза и за щастие се получи.
Доника се обърна към мен и лека изненада се изрази на разяреното и лице. Използвах този момент да се хвърля върху нея. Всичко стана много бързо. Съборих я и си припомних една от бойните тактики на Данте.
Захапи гръкляна и мятай глава. Ще скъсаш гласните струни и дори да се оправи, няма да говори. Независимо какво същество е.
Така и направих. Или поне се опитах де.
Доника избута муцуната ми точно, когато бе на милиметри от гърлото ѝ и успях да захапя рамото. Реших, че щом няма да я обезглавявам, ще и скъсам ръката. С всичка сила стиснах рамото и с челюстта си и усетих как костта и се пропука. Аз я пропуках. Усетих как започна да се опитва да ме махне от себе си, като започна да ме рита с цяла сила и да ме дере с другата си ръка. Започнах да скимтя от гадната болка, но не пуснах рамото ѝ. Стиснах още повече и усетих сякаш някаква тежест напусна кокала ѝ.
Тласкана от адреналина, бушуващ във вените ми започнах да вия главата си и да дърпам костта, мъчейки се да я изкарам от рамото ѝ.
Но Доника имаше още изненади в ръкава си. Тя използва такава сила да ме отласне от себе си, че чак ударих стената и за миг срещнах ужасения поглед на Харис. Трябваше ми момент да осъзная, че държа нещо в устата си. И също този един момент, за да осъзная, че Доника вече се бе изправила и ме гледаше с чиста омраза, а черната и блуза бе разкъсваната и мръсна. По земята си личаха капчици червена и черна кръв. Но не това ме ужаси. Беше самото и изражение. Тя изглеждаше така сякаш ще ме унищожи с поглед, очите и бяха потъмняли да такава степен, че зениците и бяха изчезнали. По ръцете си и гърба си имаше шипове, от които се носеше миризма на смърт. Зъбите ѝ приличаха на такива на съблезъб тигър, а ноктите и на орлови. Татуировките по нея светеха много заплашително и мога да се закълна, че виждах фигурата на вълчата и форма в леката сянка, хвърляна от факлите. Сега видях, че имаше факли.
Доника ми се нахвърли отново и този път не можах да я избегна. Тя ме прикова за земята и впи орловите си нокти в гърба ми. Усетих как хваща гръбначния ми стълб с функциониращата си ръка и го стиска здраво. Изкимтях от болка и почнах да се гърча, но това ми донесе само още повече нежелана болка. Започнах да губя съзнание. Не, не, не и не! Това не биваше да се случва!
Вените ми пулсираха, гадеше ми се, черни петна заплуваха през вече размазания ми поглед. Тялото ми като цялото трепереше от напрежение и болка. Мускулите ми ту се стягаха, ту се отпускаха. Лица на мои познати, с който не бях имала възможността да се сбогувам се явиха, редом с черните петна. Алек, Деймън, Зини Рей, родителите ми, Вишата Жрица, Хариет, Мира, Ана-Ива, че дори Дрек беше сред тях. Бях на крачката от това да приема смъртта си, когато изведнъж размазан спомен за любимата ми контраатака изплюва в полу-мъртвия ми мозък.
Изведнъж застинах. Отпуснах се напълно. И зачаках.
Можех да се закълна, че чух как демон-вълчицата си пое дълбоко дъх в очакване. Сетне затегна захвата си около гръбнака ми и едвам сдържах изкимтяването си от адската болка.Това беше последния ми шанс да я победя и евентуално да се спася от сигурната гибел. Нямаше да се предам просто така.
Ръката и пусна гръбнака ми и тя я изкара от гърба ми. Раната не започна да се затваря моментално, което бе горе-долу добре дошло за мен, защото иначе бях сигурна, че Доника щеше да ме довърши. Този път наистина.
Чух стъпките и, как се отдалечава от мен с охкания.
- Какво ще правим с тялото на момичето и този тук? - тя попита задъхано колегите си, които дори веднъж не бяха посмели да се намесят.
Или просто не искаха, което беше по-вероятно. Бас държа, че да слушат стоновете ми от болка им е доставило удоволствие. Нали уж бяха демони?
- Ще оставим тялото на детето да изгние тук. - разпознах гласът на Никос.
Ако не се чувствах като премазана от тир, щях да му откъсна гръкляна, понеже ме наричаше дете. Странното беше, че бях толкова изтощена, че дори гняв не изпитах. Просто се познавах.
- А момчето? - попита Доника отново.
Вече мразех гласът ѝ. Освен мощен на мен вече ми звучеше противен и писклив. Не, чакайте да се поправя. Мразех Доника като цяло.
- Него ще го вземем. Отдавна не сме имали Дефект за гостенин. Станаха такава рядкост...- отговори и Никос.
В това време реших да спра да слушам разговора им. Фокусирах се напълно върху зарастващата ми плът и вложих почти цялата си останала енергия в лекуването ѝ. Тя моментално започна да зараства по-бързо като възстановяваше капилярите и вените, който бяха прекъснати от Доника.
Скоро усетих, че мога да се движа леко. Отворих очи и погледнах към посоката на Пазителите на Портата, които спореха за нещо.
Какви глупаци ~ изсумтях в главата си и леко, гледайки да не изнадвам нито звук, се изправих бавно на лапите си.
Усетих гнева да се завръща с пълна сила в ранените ми гърди. Мощен рев излезе от устата ми и виждах червено. Буквално. Цялата пещера се разтресе жално.
Скочих към гърба на Доника със същата сила, с която тя ме бе нападнала, че може и моята да бе по-голяма. Ревът ми я бе предупредил за събуждането ми, но тя нямаше време да реагира, когато отхапах главата и.
Все още държаща главата ѝ в уста, и покорила се на гнева в себе си, стиснах черепа, докато не го строших напълно.
Погледнах към демоните, все още виждайки в червено. Един, мисля че бе Езраел, тръгна да се приближава към мен, но пуснах останките от черепа и щракнах с челюсти. Той спря, вдигайки ръце сякаш се предава. Погледнах го скептично и не помръднах от мястото си, точно върху тялото на Демона. Силно се надявах, че е мъртва.
- Успокой се момиче... - заговори изведнъж Езраел. Той не помръдваше от мястото си, но това не ме спря да го гледам скептично и с омраза. - Доказа се. Ще те пуснем да влезеш с нас. - в мрачния му и студен глас се чуваха спокойни нотки.
Той посегна с ръка към мен и по инстинкт, за момент да я отхапя. Добре че бяха демонските му рефлекси.
- Разбира се, за да те пуснем с нас, трябва да се успокоиш. Мъртвите могат да усетят негативните емоции и ги кара да се побъркват. - той взе да ми обяснява с напълно спокоен тон, ще кажеш, че до сега не се биех до смърт с колегата му.
Гневът ми стихна. Усетих как изпепеляващата омраза се измества някъде на заден план в главата ми, оставайки място на объркването. И болката.
Цялото ми тяло беше сякаш подпалено на клада. Всичко ме болеше и усещах металически вкус в устата си. Кръв.
Огледах пещерата, като очите ми се задържаха най-дълго върху тялото на Доника. Зениците ми се разшириха от изненада. Бях успяла. Обезглавих я и после счюпих черепа и!
Още повече се изненадах, когато тя помръдна. Моментално подскочих от изненада и оголих зъби, в подготовка за следваща атака. Чувствах се като животно, едно подивяло животно.
Езраел въздъхна раздразнено зад мен, което насочи вниманието ми към него.
- Никос, разкарай Доника от тук, преди момичето да се нахвърли отново върху нея.
Така или иначе щях да го направя. Чувах, че трябва да се уверя, че е мъртва и, че никой друг не я докосва.
Тя бе моята плячка.
И тъкмо тръгнах да се приближавам към тялото, когато ръка докосна не-напълно зарастналата ми рана на гърба и веднага се обърнах към нападателят, причинявайки си повече болка.
Почнах да се разярявам наново, когато погледа ми срещна червените очи на Езраел:
- Преобрази се.
Пряка заповед от по-могъщ от мен. Тялото ми, все още настроено на честота войн се подчини, но не и моя мозък. По-защитена се чувствах във вълчата си форма и това, че сега приемах по-уязвима форма не ми харесваше.
Но така и иначе се преобразих. Очите ми върнаха шоколадовия си цвят само за секунда, преди да ги променя на вълчото червено и синьо.
Погледнах безизразно към Езраел, не желаейки да се уверявам, че Доника е мъртва повече.
- Ще ме заведеш ли при господаря си или не? - попитах, придавайки си студен тон.
Всъщност буквално се опитвах да копирам неговия глас, когато първо говореше. Но при мен май не се получи толкова добре, защото той се подсмихна леко.
- Естествено вълчице, доказа, че си достойна. - той ми кимна все още, подсмихвайки се.
- Хубаво. - кимнах и този път усетих студеността в собствения си глас. - Но той идва с мен. - добавих, сочейки към мястото, където усещах, че се намира Харис.
- Добре. - Езраел се съгласи и се обърна към Никос. - Да отворим портите за новото ни попълнение Никос. - той обяви.
Не се замислих какво каза, а вместо това отидох при Харис и го отлепих от стената. Сърцето му биеше лудешки, а погледа му показваше колко всъщност беше уплашен. Аз, в този момент, не усещах никакви емоции, но ако бях способна, сигурно и аз щях да съм уплашена.
Все пак не отивахме къде да е, а в леговището на Хадес.
Погледнах към Езраел и Никос, който бе застанал до него. Те бяха протегнали ръце към стената, от която се бяха показали и изричаха някакво заклинание. Или поне на мен така ми изглеждаше. Бяха напълно неподвижни, като изключим устите им. Очите им блестяха в плашеща червена светлина,както и от ръцете им.
След минути портата се отвори, разкривайки светло-червена врата, която искреше тъй ярко, че можеше да освети цялата пещера. От нея се чуваха писъци и стомаха ми се сви от неприятно усещане. Но освен него аз не чувствах нищо друго. Харис, от друга страна бе започнал да трепери много силно.
- Елате тук. - Нареди ни Никос, чийто глас бе много по студен от този на Езраел.
Подчинихме се без да задаваме въпроси, въпреки че можех да видя колко много се въртяха в главата на горкия Харис.
Егоестично от моя страна да го взема със себе си, но ако той бе с мен щях да имам по-голямо желание да изляза.
Достатъчно книги бях изчела, когато бях нормална, че да знам как действа Подземното царство на един демон.
Езраел и Никос застанаха от двете ни страни като стражи. Ще кажеш, че бяхме опасни престъпници, заловени на местопрестъплението преди да имат шанс да избягат.
- Влизаме. - обявиха двамата в един и същи глас.
Пристъпихме едновременно и аз потънах в червената светлина...