The last chat

Глава 48

На другия ден

Излезнах от банята и влезнах в дрешника. След което се преолякох ето така:

Цяла нощ не бях спала от контракции. Идваше ми да викам на моменти, но си прехапвах езика. Излезнах от дрешника и видях Итън да влиза в стаята.

-Хей.., готова ли си?-попита ме

-Да.-отговорих 

Вързах си косата, взех си телефона и слезнахме надолу. Бях под напрежение. Дори вчера след разговора с Мел не успях да му кажа, че умирам. И не ми остава много. Качихме се в колата и потеглихме. 

Няколко минути по-късно бяхме в болницата. Естествено имах си екип който щеше да ми помогне с раждането. И с всичко останало. В него естествено беше включена и Анжела. Итън не знаеше за нея. И по-добре? Нали? Не.. Той трябва да знае...

Настаниха ме в стаята и Итън отиде да оправя някакви документи, а аз звъннах на мама. 

По телефона

-Хей мамо..-започнах 

-Миличка как си?-попита ме веднага

-Добре съм. В болницата сме вече..-отговорих -Вие как сте?

-И ние сме добре. Ще раждаш ли?-засмях се

-Скоро.-отговорих -Ще дойдете ли да ме видите?

-Да разбира се, до десет минутки сме при вас.-каза мама

-Значи ще се видим?-казах

-Да.-каза мама

-Окей.

Затворих и Итън влезе в стаята заедно с Мелиса..

-Хей.-прегърна ме

-Хей.-казах 

*И тук е момента да си пуснете песента*

-Аз ще бъда отвън, ако има нещо ме извикайте.-каза Итън 

Кимнах и той излезе от стаята. 

-Итън не изгледа тъжен..-каза Мелиса -Все още не си му казала.

-Да.-въздъхнах 

-Моля те. Бъдете с Раян до него. Ще му трябва подкрепа. Особено като самотен баща..-казах

-Лив, може и да не умреш веднага след като родиш. Може да се случи след месец два..-прекъснах я на приятелката ми 

-Мел, усещам как рака ме яде. Не ми остава много време. И едва ли ще мога да видя и докосна сина си. Но моля те, направи го ти, за мен.-очите ми отново се насълзиха 

Мел също беше с насълзени очи. 

-Знам, че те моля за много неща, но..-прекъсна ме

-Спокойно. Ще направя това за теб. -каза 

След което се прегърнахме. Десет минути по-късно мама влезе в стаята и Мел излезе. 

-Как си, слънчице?-мама ме погали по главата 

-Добре съм, мамо.-отговорих -Боли ме малко от контракциите, но нищо повече. Дядо тук ли е?

-Да, искаш ли да го извикам?-попита ме

-Да. И мамо, обичам те.-казах

-И аз те обичам.-целуна ме по челото 

Мама излезе и след минута влезе дядо. 

-Хей, бисквитке.-каза дядо

-Дядо, вече не съм на пет, за да ми казваш така.-казах с усмивка

-Не си, но за мен винаги ще си станеш малка.-отвърна -Какво има? Майка ти ми каза, че ме викаш.

-Аз.. дядо.. Как се оправи когато баба Кейт умря?-попитах го 

Усмивката на дядо се стопи, а аз преглътнах. 

-О, не.. Не, бисквитке..-погали ме

Очите и на двамата ни бяха пълни със сълзи. 

-Ти си все още млада. Едва разцъфнало цвете.-каза дядо 

-Колко време ти трябваше, за да преодолееш загубата?-попитах 

-Цял живот, бисквитке. Няма как да я преодолея. Тя беше моята сродна душа. Да, Адриана е тук, но няма как да замести Кейт. Но, бисквитке, не оставяй момчето си сега.-една сълза се търкулна по бузата ми 

-Иска ми се. Но не мога. Усещам, че това ще бъде моя край. Не искам да го оставям на Итън. Искам да бъда до него и до сина ни, но няма как.-казах

-Каза ли му?-попита дядо 

-Не.-поклатих глава

Мама влезе и я погледнах.

-Хей, защо плачете?-попита 

-Припомнихме си времето когато бях малка.-отговорих 

-Добре. Татко, може ли да остана насаме с Оливия?-попита мама

Дядо кимна и излезе от стаята.