Не тук

Глава 2 - И заживели щастливо.

ЗДРАВЕЙТЕ, МИЛИ МОИ! НОВАТА ГЛАВА Е ТУК И ВИ ОСТАВЯМ С НЕЯ, А АКО ВИ ХАРЕСА МОЖЕ ДА МИ ГО ПОКАЖЕТЕ С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ.

ПРЕГРЪДКИ!

Ивайло

Гледах ги и не можех да им се наситя. Любимата ми лежеше в нашето легло, но на моето място беше потенциална заплаха, която можеше да ме измести от първото място в сърцето ѝ. А беше ли го направил вече? Малкото мишле спеше спокойно с ръчички вдигнати до главичката, а ръката на Цвети почиваше върху коремчето на сина ни. Усмивката ми само нарасна когато камъкът на безименния ѝ пръст улови меката светлина на лампата. Бяхме подписали, за да избегнем всички процедури с припознаването на малкия, но сватба нямаше и предстоеше да я планираме, защото като почти всяка бременна жена беше преминала периода, в който нямаше нещо по-мразено от собственото ѝ тяло. Бях ѝ казал многократно, че няма по-красива от нея, но оставаше глуха за това. Вальо преминаваше през същото сега и ме питаше как да се справи, но нямаше откритие по въпроса. Ели просто щеше да забрави за тези мисли в мига, в който вземе детето им в ръце.

Взех малкия и го сложих в легълцето му, което щеше да стои в нашата стая първите месеци. Завих го и легнах до Цвети придърпвайки я към мен. Беше ми споменавала, че обича да слуша ритъма на сърцето ми, а то горкото дори сега се разтапяше заради близостта ѝ. Щеше ли някога да свикне изобщо? Отворих галерията на телефона си и се вгледах в снимката, която направих преди да имам наглостта да заема мястото на Крум, което всъщност си беше мое. Изпратих я на Ванеса с текст "За албума" а тя отговори на момента със сто влюбени емотикона. Оставих устройството на нощното шкафче и си помислих да навия аларма, но се отказах, защото си имах една срещу мен.

През нощта ставах три пъти да успокоя детето, но нямаше как да се оплача като знаех, че Цвети ще бъде с него цял ден и ще трябва да е отпочинала. Ако някой ми беше казал, че ще бъда в тази ситуация преди година щях да му се изсмея в лицето и да му кажа да се посъветва с психолог за здравето си, но ето, че съдбата си знаеше работата.

...

— Оу! — чух приглушено и отворих очи. Усмихнах се когато видях какво беше породило стона на болка. Синът ни беше стиснал косата на майка си в малкото юмруче, а тя се опитваше да го откачи, но беше дете и на майка му и знаеше своето. — Мамо, пусни ми косата, защото ще се разрева аз, а ти не можеш да ме успокоиш с чаша мляко. — прошепна му, а аз се засмях.