Не тук

Глава 26 - Вкусът на отмъщението.

ГЛАВАТА НЕ Е ОСОБЕНО РЕДАКТИРАНА, НО ТАКАВА ИМА И МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ ВИ ХАРЕСА. И ВСЕ ПАК ЩЕ СЕ ПОКРИЯ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ. ХД

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Ивайло

Обезумял. Бях шибано обезумял и карах като такъв. Този път щеше да ми падне в ръцете и дори дявола нямаше да го спаси. Щях да накарам и Луцифер да потръпне когато приключа с него. Ерата на Велян приключваше днес. Спрях зад Вальо и слязох от колата, заставайки до останалите.

- Имаме ли план?

- Отчасти. Не ми се иска да импровизираме.

- Значи освен време, нямаме и план. - обобщих и се вгледах в рушащата се сграда, на петдесетина метра от нас. Исках просто да вляза и да извлека Велян от там. Да помета пътя до колата си с него и да го заведа в Орландовци, за да го погреба жив. С двете си ръце щях да изкопая рова, в който да го хвърля.

- Ето ги. - Дими пръв забеляза Ставата и Въртоглавия.

- Има три входа, на всеки по двама души. - каза Деян вместо поздрав.

- Трябва да ги разчистим без да вдигаме шум. Искам по петима наши на всеки етаж. Но първо да се погрижим за тези на вратите. Ти и ти. На северния. Велян ви е изпратил да ги смените, смяната им е свършила. Вие четиримата, на другите два входа под същия претекст. Действайте.

Шестима от хората ни се отправиха към сградата, а ние останахме, притихнали в сенките, да наблюдаваме. Най-дългите десет минути в живота ми изминаха докато чаках шестте горили да се натоварят в четири коли и да отпътуват, за да преминем към втора стъпка.

Момчетата ни влязоха необезпокоявани и започнаха да разучават вътре.

- По осем души на етаж. - краткото съобщение беше предадено на Въртоглавия, а чичо Ники кимна.

- Искам числено превъзходство. Вие петимата на първи етаж. Вие на втория, а вие - на третия. Останалите да се покрият наоколо и да се намесят при нужда. - тръгнаха на няколко групички през период от няколко минути, за да не привлечем излишно внимание. - След двайсет минути влизаме.

Обикновено двайсет минути не бяха много време за мен, но сега щяха да ми изпият и последната капка търпение. Времето се влачеше непоносимо бавно, а пръстите ми започваха да изтръпват от непрекъснатото свиване и отпускане на юмруци. Зъбите ми скърцаха от толкова стискане на челюстта ми и едва удържах разяреното чудовище в мен, да не излезе от клетката си.