Не тук

Глава 17 - Довери ми се.

Цветея

— Господи. — гласът ми изтъня и се снижи шепот.

— Изрод. — чичо Николай проскърца със зъби.

Ивайло взе обезобразената кукла в ръце и я огледа. Стиснах очи и обърнах глава на другата страна. Страх ме полазваше само като си помислех какво се опитваше да каже с това. Бебето играчка изхвърча чак в коридора, а сблъсъкът му с пода изкънтя в ушите ми. Беше го хвърлил с такава сила, с каквото разполагаше само някой от нашите когато е повече от бесен.

— Кълна се, ще му срежа спирачките, ще драсна няколко клечки кибрит в колата и ще го пратя на екскурзия до някоя газопроводна станция! — извика, карайки ме да подскоча. Велян беше прекрачил границата на търпението му, а моите сълзи потекоха за пореден път. Боже, исках си детенцето, толкова много ли беше?

— Съжалявам, повече няма да се повтаря. Няма да си изпускам нервите така. — нормализира тона си и седна обратно до мен. Придърпа ме в прегръдка, а аз се сгуших в него и заридах с глас.

Когато успокоих хлиповете си надигнах глава и се облегнах назад, но ръката му остана на рамото ми, разтривайки го успокояващо. Дори не бях разбрала, че леля Румяна я нямаше докато не се появи с огромен поднос с чаши студен чай.

— Да се изпие. — кратката заповед не оставяше място за спорове и всеки взе по една чаша.

— Ако е като коктейлите на Ванеса, може и да не се справя. — вметнах и подуших напитката преди да отпия.

— Но ги изпихте, нали? — напомни.

— Всъщност ги изляхме в тревата. — откровеността на Ивайло и отворената уста на Ванеса ме накараха да се усмихна леко и да поклатя глава.

— В това няма алкохол. — Ерика се усмихна и погали косата на Кали докато тя надигаше смело.

— Усетих. — отпих отново и оставих чашата на масата. — И все пак не вярвам да няма никакво развитие.

— Проведохме няколко разговора, мислим, че можем да открием единия от мъжете, отвлекли малкия. — Добромир погледна извинително. — Разбирам, че всяка секунда е като час, но добре го познавам. Около него трябва да се стъпва бавно и на пръсти.

— Влизам в положение. — кимнах. Влизах в положение, но отвътре горях. Болеше. Болеше ужасно много и повече не се интересувах дали съм силна. Не можех. Опитвах, но силите ми бяха на привършване. Телефонът на чичо Красимир присветна и звукът за ново известие се разби в стените.