Не тук

Глава 22 - Научи ме да обичам.

НЕ ВИЖДАТЕ ГРЕШНО, ВТОРИ ПОРЕДЕН ДЕН ИМА ГЛАВА!
НЕ ЗНАМ ВИЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА ПОВЯРВАТЕ, НО АЗ НЕ МОГА.

НЯМА ДА ВИ БАВЯ, А НАПРАВО ВИ ОСТАВЯМ С ТЕЗИ СЛАДУРИ И ОТИВАМ ДА БЛАГОДАРЯ НА СВЕТА ПЕТКА ЗА ТОВА ЧУДО.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Ивайло

— Иво! — изплашеният писък на Цвети се изви над музиката когато хванах боклука за яката на тениската и го вдигнах, само, за да го съборя с удар, отново.

— Кой си ти бе? — онзи изтри кървавата диря, стекла се от носа му, с опакото на дланта си и се изправи.

Ти да видиш колко лесно се изтрезнявало.

— Ти кой си и какво искаш от нея?

— Според теб какво мога да искам от бонбонче като това? — присмя се и на мен това ми беше достатъчно, за да му зашия поредното круше и да го пратя обратно по гръб. Прекрачих го и юмруците започнаха да се сипят върху лицето му.

Не знам колко време го бих докато накрая бях издърпан от Вальо и Пламен, а Дани и Дими му помогнаха да стъпи на крака. Нещо, което в този момент беше невъзможна мисия. Охраната дойде и го поведе към изхода без да ни казват нищо, а малката длан на Цвети хвана моята и ме задърпа навън.

— Какво, по дяволите, беше това? — просъска когато излязохме отвън, на достатъчно разстояние, така че горилите на входа да не ни слушат.

— Ревност. — казах проклетата дума през стиснати зъби.

Не стига, че бях раздразнен от неуспешния опит да я размекна, а този беше капката, която преля шибаната чаша на търпението ми.

Премига, изненадана от прямотата ми.

— И реши, че може просто да биеш хората? — скръсти ръце пред себе си. Не беше като да не мога.

— За да бъдем напълно откровени, можеше и да си остана на мястото ако даваше признаци, че ти е приятно онзи да стои в близост до теб. — приближих лице към нейното, уверявайки се, че добре ще чуе следващите ми думи и ще ги проумее. — Но те познавам твърде добре. Само по стойката ти мога да разбера какво ти се върти в главата, а ти се беше сковала толкова, че ако не ме бяха издърпали от него, щях да го убия. — синият поглед проблясна с особена искра, която се разпалваше рядко. Беше наистина ядосана. — Няма да е първият. Нито пък последният.