Не тук

Глава 6 - Преди всичко сме родители.

Ивайло

Лежах и се взирах празно в тавана. Тази нощ бях останал тук, но днес щеше да се наложи да се прибера. Сам в нашия дом където всеки ъгъл да ми напомня колко щастливи сме били там и как се наложи да съсипя всичко. Когато Ерика и Пламен предложиха да остана помислих, че ще успея да поспя поне един час знаейки, че двете ми любими същества ще бъдат в стаята до мен, но така и не се случи. Не бях чул Крум да мрънка дори веднъж, което означаваше, че е спал спокойно въпреки новата обстановка и не беше будил Цвети ако изобщо беше успяла да заспи. Слънчевите лъчи започнаха да се подават и реших да свърша нещо полезно вместо само да се въртя.

— Добро утро. — замръзнах на вратата когато видях Пламен пред котлона.

— Браво бе, чехъл. — засмях се, а той ме изгледа буреносно. — Ти искаш ли кафе?

— Може, не съм пил. — включих кафемашината и я зачаках да загрее докато гледам как приятелят ми сръчно обръща поредната палачинка. — Успя ли да заспиш поне за малко?

— Не. — реших да не му пестя истината.

— Иво. — въздъхна и се обърна към мен. — Трябва да се стегнеш. Боли. Проклет да съм, че позволих и Ерика да я боли, и мен ме боля, но виждаш, че любовта се затвърждава когато премине изпитанията си. Ще страда, ще плаче, ще загуби желание за живот дори, но вярвай ми, няма нещо по-силно от жена, която се крепи заради детето си. В такива моменти искрено се радвам на борбеността им. — огледа се за жените преди да продължи. — Говорих с мъжете, момичетата знаят и не одобряват, разбира се, но ще си замълчат и ще подкрепят Цвети в това. — единствено кимнах с поглед забит в плота. Картини и варианти на предстоящите събития се въртяха в главата ми толкова бързо, че не успявах да регистрирам някои от тях, но знаех едно. На финала нямаше да бъда с любимата си и сина ни само ако съм мъртъв.

— На кой се смееш? На мен ли се смееш? — долових гласа на Ерика миг преди да влезе с Крум на ръце. Гукаше му и му се усмихваше, а момченцето ми се смееше сладко. Няма да лъжа, само това ми беше нужно, за да свали товара от раменете ми макар и само за миг. Нямаше друго на този свят, което да те зарадва повече от щастието на собственото ти дете. — Малко захарче, ще те изям. — целуна бузата му.

— Това дребното ще ми открадне жената. — Пламен смръщи вежди. Браво, на тате момчето, щеше да има, която си пожелае. Докато не намери неговото, разбира се.