Не тук

Глава 15 - Чухте ли, господин Узунов?

ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ!
ТУК СЪМ С ЕДНА НОВА И МАЛКО КЪСНА ГЛАВА, НО ХЕЙ, ВСЕ ОЩЕ Е СВЕТЛО НАВЪН!

Е, ОСТАВЯМ ВИ С НАШИТЕ СЛАДУРИ И ВИ ПРЕГРЪЩАМ!
СПОМЕНАХ ЛИ КОЛКО ВИ ОБИЧАМ? МНОГООО!

Ивайло

— Дадох ѝ успокоително. Ще спи поне още половин час. — Зоя подсмръкна и седна до Дими. Прехвърли ръка зад раменете ѝ, а тя се сгуши още повече в него. Шибаната сълза, която задържах вече сигурно от час накрая се спусна от окото ми и побързах да я изтрия. Прекарах ръце нагоре по лицето си и ги оставих в косата ми. Мамка му, това беше най-големият кошмар за един родител. Тишината задушаваше обстановката още повече, чуваше се единствено тихото подсмърчане на жените и врабчетата отвън. Още малко щях да изтърпя досадното писукане на проклетите същества и щях да хвана въздушната пушка.

— Някой може ли да ми обясни какво става? — силният глас на Красимир Андреев избумтя, известявайки ни за присъствието му, миг преди да влезе. Очите му преминаха всички ни и свъси вежди. — Едно парче ми липсва.

— Две. — поправих го, а той ме изгледа буреносно.

— За отсъствието на едно ме информираха вече. Липсва и майка му.

— Спи горе. Припадна. — Ерика отвори уста за първи път откакто бяхме дошли.

— Тате, ще върнете Крум, нали? — Кали го погледна тъжно, а Пламен я взе в скута си и целуна бузата ѝ.

— С цената на всичко, слънчице. — прошепна с нежността, с която само един баща на момиче можеше да говори.

— Вече задвижих нещата. Чакам информация до половин час. — половин час? Имаше ли представа колко време беше половин час? Сърцето ми щеше да спре и отново да се рестартира цели трийсет пъти. — Трябва да се стегнате повече от всякога. Брат ми и Румяна се прибират. — страхотно. Просто невероятно!

— Ивайло, виждам глупавите ти мисли в очите и кълна се, ще те набия. — Димитър ми се озъби.

— И какво казват глупавите ми мисли? Направо да доведем Кремена и Виктория тук и сами да гръмнем една бомба, че да го улесним. — облегнах лакти на коленете си. — Беше по-безопасно за тях да останат там.