Какво е да се влюбиш

Глава 38 - Александър

Много отдавна спрях да вярвам в любовта. Може би защото я изпитах твърде рано. Бях на седемнайсет когато срещнах момичето което ми показа че любовта наистина същества. Бях толкова ударно ударен от любовта че си бях зашеметен през цялото време. Бях си шматка от всякъде. Оглупял от едно единственото същество. Катерина. Така се казваше. За мен всичко се въртеше около нея. Тя бе слънцето на моята вселена. Запознахме се в училище. Аз бях единайсти клас, тя девети. Харесах си я, но тя бе много срамежлива. Отбягваше ме, криеше от мен, не отговаряше на съобщенията ми и отказваше да излезе с мен. Един ден по физическо се хванахме на бас, че ако вкарам кош от центъра на игрището ще излезем за сладолед. Спечелих бас. От тогава бяхме неразделни. Непропусках училище заради нея, даже ходих и след като завърших. Аз и бях първия, както и тя на мен. Първото гадже, първата целувка, първата дискотека, първата цигара, първата почивка, първия секс. Първата любов. Слънцето което ме заслепи.Но то угасна. Няма я вече, а заедно с нея умря и мисълта че някога отново ще обичам. Бог ми я отне. Бе едва на осемнайсет кога й откриха рак. Година по късно изгуби битката за живота си. Бях неотлъчно до нея. Помагах с каквото мога, но нищо не зависеше от мен. Бях безсилен пред тоя горе. Молех се да ми я остави. Да не ми я прибира, но въпреки всички молитви ми я взе. Бях разбит. Разкъсан. Съкрушен. От тогава сърце нямам да обичам. Душата ме болеше чак. Такава стена бях вдигнал, че бях станал животно лишено от всякакви човешки чувства. Не съм мислел че след години в живота ми ще влезе едно цинами на име Жаклин и ще срути всички стени. Така ме удари че отново не знаех как се случи всичко. Как ми влезе в сърцето. Как разтопи леда и го накара отново да бие с ритъма на любовта, не знам. Може би защото видях Катерина в нея. Така крехка но силна. Бореща се и колкото и да е очаяна никога не се отказа. Може щото и двете нямаха избор или аз самия ни им дадох такъв. Или може би живота бе твърде строг към тях и ги научи да бъдат силни от малки. Живота е шибана работа, но за да живеем трябва да се борим с несгодите по пътя си. Когато паднем да станем, да изтръсим прахта от коленете си, да превържем раните си, да вдигнем главата си високо и да бъдем горди с себе си. Горди от това че сме живи, че все още сме на този свят, на този засукан и пропит с болка свят и благодарни за това че все още се крепим на повърхността на лудостта.

Дъжда притихна но не спря. Бях подгизнал. Подгизнал от болка в гърдите ми, която се усилва все повече и повече с всяка изминала крачка която прави към него. Не мислех че някога онези изтъркани клишета ще се окажат прави, но наистина любовта е във въздуха и когато не е до мен се задушавам. Стоях и просто наблюдавах как я качи в колата и отпраши надалеч. Нещо в мен се пречупи и не бяха само краката ми който се свиха и коленете ми удариха мокрия асфалт. Човешкото в мен изчезна. Момичето ми го няма и сега отново съм хищник търсещ плячката си. В моя случай търся жена си. Взема ли я отново в ръцете си няма да я пусна повече. Ще се лее кръв. Ако не стане с кръв ще стане с много кръв. Никой няма да се опре на пътя ми. Ако някой се опита ще бъде прегазен.