The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Разговори и роднини

-Какво съм казала?-питам Макс,седящ на ръба на леглото ми.
-Попита за брат си. Самаел.
-Нищо не си спомням.Само болка. И Аурумион.
Прокарвам нервно ръце през косите си.
На вратата се чука.
-Кой е?
-Аз съм,Вал.-чувам гласа на Брейън.
-Влез.
В стаята ми пристъпват той,Реос,последван от двете си дъщери:малката тъмнокоса зеленоока Нерея,която бе почти изядена от дракона ми,и по-голямата Елин,с рижавите си къдрици,която бе годеница на Брейън.Последни влизат баба ми и един познат образ от миналото-Исиандра,врачката , показала миналото ни,както и привикващия ме образ на Реос.
-Здравей,кралице. Радвам се ,че пътищата ни отново се срещат,макар обстоятелствата.
-Дете,ще позволиш ли на Исиандра да проникне в съзнанието ти,за да разберем какво си видяла по време на ритуала?
Макс ме гледа притеснено.
-Нека приключим с това веднъж завинаги.Давай.-отвръщам отвърдително,у мен горят любопитсвото и уплаха.
••••••••••••••••
Стоя на малка маса,а срещу мен е майка ми. Изглежда все така млада и красива,усмивката й огрява пространстовото наоколо.
-Валирия!-радостно се засмива. -Как си,момичето ми?
-Мамо,трябва да те питам нещо.Нямам време.
Изражението й става сериозно.
-Кажи ми какво те тревожи.
Хваща ръката ми в своята.
-Кой е Самаел,мамо?
-К-как..
-Отговори.
-Ти никога не си била единствено дете,Валирия. Имаше близнак.Преди да ни нападнат бях започнала да подготвям трите ритуала по обвързване с дракон за двама ви,като той бе пръв.-от очите й се стичат сълзи.- Бяхте едва тригодишни,но нямах избор,мислех,че ще ви спася,че ще можете да отвърнете. Не знаех,че ще стане така... К-кълна се.-нов порив сълзи разтърсва тялото й.- Беше излюпил дракона си-красив мъжки сребърен дракон на име Айсекарт. Но при третия ритуал нещо...се обърка. Бе прекалено малък. Съзнанието му се увреди и стана звяр. Загуби всякаква човечност ,не ни разпознаваше и направи опит да те убие. Баща ти го отведе в гората наблизо с надежда да си го върнем после. Това така и не стана. Аз...аз мислех,че е мъртъв. Убих сина си!-ръката й се впива в моята.
Думите й се завалват от плач,образът й се превръща в мъгла и след секунди се събуждам обратно в леглото си.
-Какво стана ,Вал?Добре ли си?-пита Максуел.
-Не ,не съм.
Сълзи се стичат от очите ми,сърцето ми бие като лудо.Скачам на крака и забивам юмрук в стената.Чува се зловещо пукане.Продължавам,хълцаща от плач по загубеното невинно момче.По брат ми. Кръв капе по пода,по ръцете ми.
Нечия ръка ме хваща здраво.
-СПРИ!
Макс ме прегръща ,държи ме здраво.
Ръката ми е посиняла,смляна от силните удари. С удивление забелязвам две неща: костите бавно се наместват,раните се затварят,оставайки здрава кожа,а на показалеца ми има голям мъжки пръстен ,представляващ изкусно направени тъмни златни клонки,обграждащи централно разположения огромен сапфир.
Лесно го изхлузвам,отдръпвайки се от Макс. Всички с стаята ме гледат изумени.
-За брат ми е. Той е тук.
••••••••••••••••••
Всеки един ездач ,отговарящ на описанието стои пред очите ми.
Младите руси мъже със златни очи са малцина.
Не е нито един от тях.
Минавам покрай всеки един поотделно,разглеждам ги.
Прекалено нисък. Мекушав. Нищо царствено. Твърде едър.Много млад.
Въздъхвам на ръба да се откажа. Сигурно полудявам.
Пръстена в ръката ми се затопля.
Какво става?
Сякаш ме води.
Тръгвам в незнайна посока,а Реос,Брейън и Макс ме следват,безмълвни,страхуващи се да задават въпроси.
Слизам по вито стълбище,стените са каменни и влажни.въздухът-тежък.
Нечия ръка се озовава на рамото ми.
Обръщам се изненадана.
-Кралице,надолу са тъмниците.-казва Реос.
Продължавам пътя си,сигурна в посоката.
Тежка метална врата се изпречва срещу мен. Реос прави знак на един пазач и не след дълго с дълбок стържещ звук портата е отворена.
Единствен източник на светлина са няколко факли по стените,облечени в тъмен камък,пространството е заето от клетки с метални решетки с дебелината на ръката ми.
Пръстенът в ръката ми пари.
Хващам произволна факла и огрявам всяка килия поотделно.
Дребна жена с луди очи.
Възрастен мъж с беззъба усмивка.
Момче с мърлява коса ,което се хвърля към мен.
Тялото му се блъска в решетките,рикоширайки,а аз отскачам назад,на свой ред удряйки гърба си в килията зад мен.
Усещам метално острие на гърлото си,както и тежка мъжка длан обхванала ме през кръста.
-Пусни я!-изкрещява Макс,а Реос вади меча си.
-Дай ми една добра причина да го направя.-казва непознатия зад гърба ми.
Пръстенът в ръката ми е болезнено парещ и обръщам доколкото мога погледа си към евентуалния си убиец.
-Ще бъде грозна постъпка да убиеш сестра си,не мислиш ли,Самаел?-казвам му,вглеждайки се в очите с цвят на разтопено злато,които никога не бих забравила.