The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Война и плен

-А синът ми,дете мое?-стоя срещу кралица Клемея,която по незнаен начин успях да излекувам. Изглежда като преди,като майката ,която помнех. От часове говорим в стаята ми,пием чай и аз й разказвам какво е пропуснала . Последното ,което помни е официална вечеря с Третий и съпруга й преди дванадесет години.
-Декс... е отвлечен.
Поглежда ме уплашено.
-От кого?
-Третий.
-Знаех си,този негодник... Ще го спасиш,нали,Валирия? Вярвам в теб.
Думите й стоплят сърцето ми,липсваше ми подкрепата й,милите й думи,начинът,по който ме прие като своя.
Реми влиза в стаята с усмивка.
-Вал,с малко моя помощ успяхме да се свържем с кралица Теренсия и разполагаме с цялата й армия.След три дни ,ако всичко върви по план ,ще сме готови за тръгване.
Скачам и го прегръщам.
-Благодаря ти,Реми!
Хващам лицето му за целувка,но си спомням ,че кралицата е там,и неохотно се отдръпвам.
Клемея се прокашля.
-Това пропусна да ми споделиш ,дъще.-казва тя,вдигнала вежда,оглеждайки Ремус неодобрително.
•••••••••••
Три дни по-късно
-Смели войни,сега е наш ред да отмъстим за всичко,сторено от крал Третий. Той трябва да плати за набезите си с кръвта си! Отиваме не за реванш,а за смазваща победа! Наш ред е да сме смели,да си вземем полагаемото,да сложим край на тиранията на един ослепял от алчност за власт крал! Войската ,поведена от временен помощник-командир Юнея ще нападне Източната порта.-снажната блондинка ,стиснала арбалета си в ръка само ми кимва,сетне се обръща към Лийс,също част от отряда, и го целува,което ни най-малко не ме изненадва,въпрос на време беше този разбойник да премине ледените стени на сърцето й.- Воините под командата на временен помощник-командир Ренея нападат Западната порта. Воините на помощник-командир Калих поемат Централната порта на замъка,проправяйки път на мен и отряда ми. Аурумион,момичето ми,ти ще ме почакаш на склона преди двореца,аз ще те повикам при нужда.
Драконът изръмжава недоволно,поглеждайки ме тъжно с големите си златни очи.
-Всичко по конете! Тръгваме на битка,тръгваме като победители и с повече късмет ще се приберем като такива.
Яхвам Аурумион в пълно бойно снаряжение . Нахлузвам шлема си.
-Войници! Смело напред!
Гледката на хилядите потеглящи в синхрон коне,озвучена от силния боен вик на ездачите  ще остане завинаги запечатана в съзнанието ми,докато се  издигам сред облаците на гърба на златокрилия дракон.
Идвам за вас,Макс,Декс,Инка,Кайъс,Вишъс.
Няма да ви проваля.
••••••••••••
Пристигам на уреченото място-хълм,намиращ се на едва няколко километра от двореца. Стигайки първа имам предостатъчно време да огледам обстановката- мястото е скрито от двореца,малка гора покрива пространството наоколо,предлагаща перфектното убежище. Аурумион ми иска мислено разрешение да полети наоколо,а аз я предупреждавам са внимава,но склонявам.
Оставам сама със сянката на внушителния дворец,облицован в черен мрамор и стомана,имащ вид на огромно смъртоносно бижу.
Централните порти са обковани с рубини,трепкащи като живи очи на фона на залязващото слънце.
В сумрака виждам приближаващи фигури,облечени в брони.
-Реми?
Няма отговор.
-Юнея?
-Ренея?
-Калих? Заповядвам ви да се идентифицирате!
-Щом настояваш,Валирия.- чувам познатия глас на най-омразния ми човек.
Третий.
-Глупаво е да си сама. Особено в този късен час.Стражи,хванете я.
Изваждам меча от ножницата си.
Няма да се дам без бой.
Осемнадесет срещу един.
Имам шанс,макар и малък.
Повалям един ,двама... Девет войника.
Дясното ми бедро кърви ,но не е голям кръвоносен съд.
Мисля си,че ще успея. Ще издържа.
Десет долу.
Замахвам с меча.
Единадесет.
Силен удар по главата едва не ме изважда от равновесие,но ставам на крака,само за да бъда посрещната от парещо усещане в рамото ми,предизвикано от стърчаща от него спринцовка.
Замайвам се,олюлявам се,пускам меча на земята.
Последното ,което виждам е как краля плясвам с ръце и ме посочва. Сетне губя съзнание за незнайно кой път в последните седмици.
••••••••••
Окована съм в килия.
Събуждам се ,задавена от водата влизаща през устата и ноздрите ми.
-Ставай,миличка!-мазният глас на Третий.
-Остави я намира!- изкрещява от съседната килия познат мъжки глас. Макс.
Отварям очи.
-Не е ли поетично,че си в същата килия,в която майка ти беше заедно с теб преди седемнадесет години,кралице?-пита риторично кралят.
-Бих казала ,че има особена извратена поетика.
-Защо след като си така обичана от народа си,Валирия, тук няма армия от спасители за теб? Тук си от цял ден,а войниците ни не са засекли никой ,доближаващ портите.Ще умреш сама като куче. Точно както майка ти.
Трепвам.Няма да му се дам.
-Предпочитам да умра като героиня,отколкото да живея жалък безсмислен живот като теб.
-Почини си,Валирия.- казва той,игнорирайки думите ми.- Утре ще устроим малко шоу в гладиаторски стил с теб и приятелите ти. Събери силите си,защото ще бъде жалко да загубим такава красавица като теб . Ако  оцелееш ще намерим начин да те пречупим и ще те направя перфектната жена за сина ми Нагаар. Убеден съм ,че ще оставите старите дразги в миналото.
С тези думи той си тръгва ,оставяйки ме в мръсната килия,шокирана от думите му.
-Макс?
-Да,Вал.
-Ще се справим заедно ,нали?
-Винаги. Бих дал всичко за теб ,Вал. Ще се измъкнем!
Думите му ми вдъхват нужния кураж. Реми и армията не биха ме изоставили. Ще дойдат за нас.
Или поне така се надявам.