The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Балове и духове от миналото

В новите си покои съм. Почти всички стени са остъклени,гледката разкрива тъмната заспала планина. Леглото е огромно,таванът е висок и от него виси кристален полюлей,има бяло канапе с масичка и големи лавици с книги. Единственият източник на цвят в стаята са тъмно червените завивки и кувертюра.Облечена съм с чисто нова винено червена рокля с изрязан гръб ,плътно описваща тялото ми,елегантно разширяваща се в средата на подбедрицата ми,завършваща с къс шлейф от винена дантела. Сплетените ми на плитки коси са оформени в сложна прическа на главата ми,оставящи достатъчно място за короната ми.
Разхождам се из стаята. Тази вечер ще се състои бал,на който ще бъда официално представена на народа като новата им кралица. Дните ми минаха в запознанства с нови хора,боязливи прегръдки и стотици поклони. Аурумион живее в огромна поляна с купол. Изглежда щастлива и се надявам да не греша. Макс изглежда притеснен.
Аз също съм. Как ли е Декс? Инка? Кайъс? Юнея? Клемея?Лийс? ....той ?
При самата мисъл за него потръпвам.
Ако не ме беше предал....
Не трябваше да му се доверявам.
Глупачка.
Но целувките....
Това е един от моментите ,в който искам да се зашлевя сама. Отърсвам се от мислите по стария ми дом и сядам на креслото в очакване.
След минути на вратата се почуква.
-Влез.
Главата на Мака наднича.
-Аз ще те водя,Вал. Надявам се да съм запомнил пътя.
Подсмихвам се и ставам.
Хващам го под ръка.
Пътят минава в мълчание,въпреки стотиците въпроси ,напиращи в мен.
Спираме се пред големи резбовани врати.
-Готова?
-Винаги.
••••••••••
-Нека вдигнем тост за новата кралица!
Звънват кристалните чаши на многобройните присъстващи,всички до един облечени в прекрасни тоалети.
Сетне зазвучава музика и дансинга се изпълва.
Баба ми,която е зад мен ме подканва с ръка:
-Потанцувай,Валирия! Забавлявай се .
Усмивката й е топла и загрижена.
Някой прочиства гърло зад мен. Двойка непознати мъже-един ,много млад ,и друг ,по-възрастен,ме гледат очаквателно.
-Ваше Величество,аз съм граф Уреш,а това е сина ми,Лорилей.
Младият целува ръката ми. Симпатичен е-тъмно кестенява къдрава коса,зелено-кафеви загадъчни очи,мургава кожа и палава усмивка. Има телосложението на спортист,не е много висок,но ме минава с няколко пръста.
-Приятно ми е да се запознаем,кралице.
-И на мен ,Лорилей.
-Танц?
-По-добре да не ме настъпвате. Имам дракон.
Хвърлям му усмивка зад рамо,насочвайки се към дансинга. Хората по пътя ми се разделят,оставяйки предостатъчно пространство.
Спирам на избрано място и го изчаквам.
Пристига с уверено вдигната брадичка,хваща кръста ми леко ,поема свободната ми ръка в неговата и се понасяме под звуците на валса.
Танцува умело,спазваме перфектен ритъм.
-Май няма се налага да станете храна за Аурумион.
-Днес е щастлив ден.Освен това,че запазих живота си,в ръцете ми е най-красивата жена ,която кралството е виждало.
Ококорвам се. Ездачите май са доста директни.
На път съм да поговоря,когато иззад Лорилей се появява Максуел.
-Може ли танц,Валирия?
Новият ми познат отстъпва ,пращайки ми последна усмивка преди да потъне в тълпата.
Ръцете на Макс отиват на мястото на ръцете на обожателя ми,а музиката претърпява драстична смяна-засвирва самотна цигулка,а ритъма на тангото кара тялото ми да се стегне автоматично.
Поглеждам Макс и знам,че двамата мислим едно и също. Сякаш се сливаме в едно,понасяйки се по полирания под. Танцуваме не като приятели,не като роднини,не дори като любовници,а като два огнени силуета ,ту отблъскващи ,ту събиращи се. Всички останали спират с приказките и наблюдават.
След минута музиката спира,но Макс не се отдръпва от мен,докато не издърпвам ръцете си.
-Още си те бива .-казвам му.
-Някой неща никога не се забравят.
••••••••••
Балът е към края си.
Баба ми ме приближава,видимо напрегната.
-Дете,трябва да те запозная с някого.
-Мисля,че вече се запознах с повече от хиляда човека. Не може ли да почака?
-Не.
Залата е почти празна ,а баба ми ме завлича към един ъгъл ,където е останала група хора с гръб.
Разпознавам Брейън,годеницата му-Силса- и сестричката й Нерея. До тях има двама възрастни- жената е дребна,червенокоса и усмихната.
-Валирия,предполагам познаваш децата.-казва баба и всички се обръщат с лице.
Останалите й думи остават загадка,защото непознатия мъж ми е познат.
Видях него във видението си.
Той ме повика.
Виждала съм го на портрети в двореца.
-Ти...ти си мъртъв!-отстъпвам назад,трепереща.
Мъжът се засмива,пристъпва към мен.
-Очевидно не.Попаднах тук и сега съм част от народа. Имам семейство. Толкова много неща трябва да изясним ....
-Не. Всъщност не трябва-казвам,възвръщайки дар словото си.-Ти си страхливец и заряза истинското си семейство и страна. Остави собствената си майка,баща,любящ невръстен брат, да живеят с мисълта,че са се провалили,че имат вина за смъртта ти.Остави кралството си на осиновено момиче. Остави престола в името на удобството да имаш мир и спокойствие .Ти нямаш достойнство,нито нещо за обясняване,Реос! Нищичко.
Излизам от залата,а сърцето ми бие лудо в гърдите. Трябва да се върна. Не съм Реос. Не съм дезертьорка.