The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Гори и килии

Ту съм в съзнание,ту не. Макс ме носи,а роклята ми се влачи по тревата. Навлизаме в близка горичка,която с всяка стъпка става все по-гъста и задушаваща.
В агония съм. Кръвта ми капе след мен,оставяйки диря от червени петна по шлейфа ми. След секунди,минути или часове,Макс ме оставя внимателно на меката трева. Погледът ми е зареян в небесата,не съм готова да посрещна края си.
-Добра работа,Макс!-казва познат женски глас.
Кисая. Странната й,слаба фигура е подпряна на широк ствол. Загубила е част от блясъка си,дрехите й са мръсни ,косата-рошава,но усмивката й е израз на неподправено щастие.
Прави знак на Максуел да се приближи и сякаш невидима сила го дръпва към нея.
Поставя деликатната си ръка върху челото му и прошепва нещо ,в резултат на което той пада в безсъзнание на земята.
Нямам сили да изкрещя. Закашлям се,от гърлото ми се изстрелва кървав фонтан,който опръсква лицето ми.
-Предупредих те,Валирия. Ти си следващата. Не трябваше да пленяваш Третий. Не трябваше да ми вземаш Нагаар.
Сега ми става ясно. Явно е имало нещо между нея и бившия наследник на престола. Всичко,което е сторила ,е за да отмъсти за любмия си.
Кляка до мен,достатъчно близо ,за да я докосна.
Поглава челото ми.
-Не би ли направила и ти всичко за близките си?
Животът ме напуска,но усещам как у мен се заражда неподозиран гняв,древен и унищожителен.
С рязко движение и боен вик изваждам ножа от корема си и го забивам право в сърцето на младото момиче.
Очите й се разширяват в ужас и изненада,устата й се разтваря в гротескна гримаса на неивикан писък.
И после пада мъртва.
Чувам звука на силните криле на Аурумион,чувам гласове в далечината ,но умората и кръвозагубата ме предават.
••••••••••••
-Направете ми път!-заповядвам ядно.
-Ваше Величество,възможно е да Ви нападне отново. Още не сме изяснили психичното му състояние. Освен това още се възстановявате и трябва да си почивате.
Това вече го чух и от Ремус,Инка,Декс,Клемея,Талия,дори и Брейън.
-Дадох ясна и точна заповед,силно препоръчвам да се отдръпнете от вратата.
Стражите ме послушват с неохота и зад гърбовете им се открива сива стоманена врата с огромен катинар.
Пристъпвам вътре неуверена.
На металното легло лежи Макс,окован като животно.
Настръхвам.
По лицето му е набола брада,отслабнал е,уморен е,нещастен.Изумително е колко се е променил за седмица.
-Максуел?
-Валирия,аз...не бях на себе си. Виждах през очите си,но нямах контрол над тялото си.Толкова съжалявам,толкова се мразя,не знам как...
Ставам свидетел на гледка ,която не съм виждала от години.
Макс плаче. Ръцете му скриват лицето,целият се свива.
Не мога да го гледам така,не искам. Това не е моя Макс.
Спускам се към очуканото легло и го прегръщам.Той се сковава ,изненадан.
-Всичко е наред.-шепна в косата му.-Знам ,че не беше ти. Всичко ще се оправи. И двамата сме живи,това е важното.Простих ти още тогава.-спирам за момент и го поглеждам в насълзените очи.
Стоим мълчаливи.
-Обичам те,Валирия.
Целувам го по челото,нямайки намерение да му отвърна,но думите сякаш се отронват сами от устата ми:
-И аз теб,Макс.