The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Победа и сини очи

Краката ми стъпват на арената,вдигайки прах. По пейките наоколо са насядали стотици хора,жадуващи смърт. В ложа,издигната над земята стоят родителите ми и брат ми,който най-вероятно ме е намразил.Очите на арталийските воини от публиката прогарят дупки в гърба ми. С театрална походка,събирайки погледите на тълпата с излъсканата си черна броня и гигантския стоманен меч в ръката му,принц Нагаар излиза на арената и вдига свободната си ръка ,облечена в познатата ръкавица , в знак на поздрав . Публиката е в очакване,напрежение струи от всеки ъгъл. Кралят става от трона си и удря гонга. Старт. Пренасям се в друга реалност. Ръката ми сякаш се слива с сравнително по-малкия ми меч за разлика от чудовището в ръцете на противника ми. По-бърза съм,ще успея . От устните на принца се изтръгва боен вик и той тръгва с бърз ход към мен. С лекота избягвам острието,насочено към корема ми. За начало решавам да го изморя малко ,да си поиграя. Дори не съм помръднала меча си,просто  избягвам ударите му.Силен е ,но прекалено бавен . За моя изненада успява да пореже рамото ми и кръвта ми обагря меча му,разпалва искри в очите му,а арталийските войници са в екстаз. Достатъчно игрички. Правя светкавичен удар с меча си и порязвам бедрото му,при това дълбоко. На красивото лице на принца се изписва объркване.След миг получава ритник в лицето и се олюлява. С третия,финален удар в корема,той пада на земята. Не съм тук за да го убия. Обърсвам меча си,рогът изтръбява и публиката е на крака. Напускайки арената чувам гласът на Нагаар:
-Само толкова ли можеш , осиновен боклук такъв?
Принцът е станал и завършва думите си с изплюване . Всичко утихва . Чува се само моят звънък смях.
-Изпроси си го.- прошепвам и с три широки крачки стигам до него ,удряйки го право в лицето с облечената си в стомана ръка. От носа му шурва кръв. Той пада назад,държейки в шепи лицето си,ужасен от гнева в очите ми. В ловко движение изваждам скритата си кама от ножницата й и решавам да даря принца с незабравим подарък,разсичайки лявата му буза.Той изпищява. Ставам на крака и се оттеглям с високо вдигната глава и ръце оцапани с кръв.
•••••••••••••••
Вечерта
По случай победата ми,кралят реши да организира празненство. От два часа стоя пред огледалото,докато помощничките ми Лориел и Мойра ме гласят.
Винено червена рокля,прическа,грим. Накрая поглеждам към новото си,съвършено "аз". Не искам дори да се погледна,ръцете ми още треперят от двубоя . Принцът е в болничното крило,а до баща му е изпратен вестоносец с детайли по наградата ми.Когато мечът е в ръцете ми се превръщам в някой друг. И този мой образ плаши дори мен самата. В опит да се оттърся от мислите си слизам в южната зала,където се провежда празненството. Обявяват пристигането ми и всички се обръщат към мен. Лицата им изразяват странна смесица от възхищение,желание,страх и респект. Добре,това е добре помислям си. Слагам фалшивата си усмивка и слизам по мраморните стълби . Виждам кралят е края на залата. Той ми кимва одобрително и продължава разговора си. Никога не сме били близки,винаги се е държал на разстояние. Но за сметка на това кралица Клемея ме прие като нейно дете и бяхме изключително близки,до момента в който тя се разболя . Докторите не знаеха какво й има. Професори ,знахари ,шамани-никой не можа да й постави диагноза. Сега тя бавно гаснеше в големият си апртаменет в Кулата на гарваните,още позната като източната кула. Тя не приемаше посетители,дори собствения си син и бе голяма изненада за мен да я видя на двубоя.
Някой ме хваща за ръката и съм рязко изтръгната от мислите си. Декс ме придърпва към дансинга,облечен в тъмно червен костюм,подхождащ на роклята ми. Вместо обичайното,което чувам тази вечер , а именно "поздравления за победата ",той ме пита :
-Как си?Ръцете ти треперят.
- Зле,Декс. Очевидно нещо е сериозно сбъркано в мен.
- Искаш ли да поговорим в стаята ти? - очите му са изпълнени със съчувствие и грижа.
Прегръщам го,докато се поклащаме в ритъма на музиката .
- Благодаря ти,Декс,но имам нужда да съм сама.
Усещам как раменете му увисват.
- Но и утре е ден.-усмивката му се завръща.
- Искам да знаеш две неща: първо,не ти се сърдя ,че не ме предупреди. И второ: иди да потанцуваш с Макс,защото те гледа като изгладняло кученце .
Подхилвам се и пускам ръцете на брат ми,насочвайки си към Максуел,
Изневиделица врата на залата се отваря и вътре влизат 8 човека: кралят на Арталия, една прислужница,пет войника , а зад тях влиза млад изключително висок мъж с гарвановочерна коса ,жилаво тяло и лека усмивка. След миг той вдига очи и погледът му среща моя. Две пронизващо сини очи са вперени в мен,най-невъзпитано изпитващи всеки сантиметър от тялото ми,каращи ме да се чувствам уязвима. Две очи ,които никога няма да забравя. Очите на принц Ремус Арталийски,първи с това име, или още моята награда за спечелената битка .
A/N : благодаря за подкрепата ❤️ако ви е харесала главата,моля оставете коментар :) П.с. Роклята на снимката е роклята на Валирия.