The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Ледени дракони и ледени сърца

Нервно тропа с крак по пода на килията.
Троп-троп-троп.
-Аз нямам сестра.-казва,но ме пуска,така че заставаме лице в лице.
-Казвам се Валирия. Ти си мой близнак,Самаел.-очите му  се плъзгат по силуета ми,търсещи доказателства за твърдението ми.
Пресягам се,хващам дланта му и я разтварям,като внимателно полагам пръстена вътре.
-Нямам идея какво е това.-гласът му е наперен,рязък.
-Дръж се с повече уважение,затворнико!-отвръща Макс.
Брат ми само се ухилва,нищо детско и чисто не е останало в кривата му усмивка.Русата му коса пада пред очите му,мръсна и рошава. Златните му очи му придават вид на хищник.
-Самаел..-започвам отново.
-НЕ МЕ НАРИЧАЙ ТАКА!
Приближавам се към килията,почти опирайки лице в решетките.
-Защо? Какво ще направиш?
Лицето му се изкривява в грозна гримаса,челюстите му пукат,пръстите му се изменят в дълги остри нокти.
В един миг зад металните прътове стои млад мъж. В следващия е заменен от сребърен дракон с огромни размери.
Килията буквално се пръска по шевовете. Навсякъде хвърчат парчета счупени камъни и метал.Някои от затворниците успяват да се измъкнат.Макс се опитва да ме накара да залегна.
Драконът размахва мощните си криле,свободен от веригите си,сетне отправя ледено сините си очи към мен.
Самаел.
В миг застива.
Знаеш,че съм аз.Искам само да поговорим. Знам,че нямаш останало семейство. Знам какво са ти сторили. Не е било правилно. Съжалявам. Бъди мой брат. Имаме кралство.Усещам доброта у теб,братко.
Драконът каца тежко на метър пред мен.Заблестява в ярка ледено синя светлина,превръщайки се обратно в човек.
-Имате час за разговор,кралице. После трябва да присъствам на смъртната си присъда.-казва с вяла усмивка и пропит от сарказъм глас.
••••••••••••••••••
-Вярвам ти. Още като те видях,получих това странно усещане.
-Защо тогава ме нападна?
-Нека го наречем липса на социални умения. Понякога имам тези ..сънища,показващи ми родителите ни. Мразя ги.Както и рожденото си име. -ръката му нервно чертае невидими кръгове по масата за хранене.-Заради тях съм чудовище.Убиец.
-Какво значи  това?
-Заради това съм тук. Не предполагах,че ще намеря дома си по този начин. Явно съм убил няколко човека.
-Явно?
-Нито спомен. Намерили са ме сред четири трупа.И на сутринта се озовах тук.
-Днес?
-Да.
Главата ми ще избухне. Правя знак на един от стражите да се доближи.
-Кой отговаряше за присъдите днес?
-Баба ви,кралице.
Самаел ме гледа изучаващо.
Възможността една баба да не разпознае собственкия си внук,който освен това е слят дракон,е малка.
Или поне аз така смятам.
•••••••••••••••
-Влез ,дете.-чувам звънливия й глас.
Отварям вратата,като почти я изтръгвам от пантите.
Баба ми подскача. Белите й коси са пуснати,в едната си ръка е стиснала гребен.
-Какво става,Валирия?
-Случайно да си издала една смъртна присъда днес?
-Не,поне доколкото си спомням. Знаеш как сме...
-МЛЪКНИ! Дължиш ми обяснение! Нима по случайност си осъдила на смърт собствения си внук? Не си го разпознала? Не си усетила дракона в него?
-Ти не разбираш,миличка. Той е заплаха! Опасен е! Разбрах ,че е разрушил килията си! Чудовище,просто чудовище.
-Аз го виждам по друг начин. Намерила си бъдеш владетел,който те уважава и вярва в теб- аз. Докато той те мрази,както и родителите ни,следователно няма да бъде послушен крал на ездачите. Какво по-лесно от това да го ликвидираш? -тя се опитва да каже нещо,но я изпреварвам,вдигайки заплашително пръст във въздуха.-Знаеш ли какво,бабо? Тръгваме си. С него. Още днес.Ще кажа на народа си да ме последва-тези,които ме последват до кралството ми,ще получат подслон,храна и работа. Останалите са за теб. Радвай се на властта.Довиждане.
Очаквам да ме възпре.
-Отвътре и ти си убийца,Валирия. Двамата ще унищожите много животи. Бяхме го упоили ,ала ти го предизвика и той се освободи.Но прави каквото сметнеш за правилно. Само искам да попитам защо му се довери?
Обръщам се за последен път преди да напусна стаята.
-Защото за разлика от теб,той избра да пощади семейството си.
••••••••••••••••
Стоим пред същите порти през които влязохме преди.
Зад гърба ми са хиляди ездачи,млади и стари,жени и мъже. В двореца останаха едва стотина човека.
От лявата ми страна е Макс,държащ ръката ми здраво,вдъхвайки ми така необходимия кураж,а от дясно е Самаел.
Поглеждам го- пременен,чист,в доспехи.
Решителен поглед,воински силует,високо вдигната брадичка.
Един скрит принц.Хваща ме да го гледам и се навежда към ухото ми:
-Ти си луда. В най-добрия смисъл. Никой не се е застъпвал за мен. Особено предвид факта ,че се познаваме от часове. Благодаря ти.
Усмихвам му се и му подавам пръстена,който той така и не взе.
-Вземи го. Ще ти напомня откъде си тръгнал. Ще ти покаже ,че си повече от убиец .Не трябва да съдиш майка ни и баща ни,а да се поучиш от грешките им.Бъди различен.Сам кови съдбата си.
Освен това името ти е красиво. Самаел е име на ангел,воин ,но не за кръв,а за правда.
Безмълвно взема пръстена.
-Благодаря ти,кралице. За мен е чест да съм твой брат.
Кимвам в отговор,миг преди да поставя ръка на портата,отваряйки я.