The Fire Queen/Огнената кралица (Валирия)

Новини и поява на бял свят

2 седмици по-късно
-Предполагам ,че всички се чудите защо ви събрахме на извънредна вечеря.-започвам с треперлив глас,поглеждайки всеки един от присъстващите. -Заедно с Ремус имаме да ви съобщим нещо.
Поемам дълбоко дъх.
Декс,Клемея,Реос,Инка,Кай,Лийс,Ренея,Юнея,Калих,Сам,Макс,Брейън,Талия-всички чакат,затаили дъх.
-Очакваме близнаци.
Всички скачат на крака. Чува се смях,прегръщат мен и Реми,звънтят наздравици.
Макс идва последен.
-Честито.-казва с откровена усмивка,но в очите му се чете тъга.-Надявам се да си щастлива.-прибира кичур коса зад ухото ми.
-Благодаря ,Макс. -хващам го за китката миг преди да си тръгне и го гушвам.
Ръцете му ме притискат лекичко,вдишвам аромата му.
-Е,мамче,хайде да танцуваме. Ще те открадна за миг от съпруга ти.
Первам го по главата.
-Мамче? Внимавай много,Максуел!-тонът ми е суров,но изражението-засмяно.
Впускам се в танци,смях,безгрижни разговори.
А мислено си пожелавам занапред винаги да е така.
•••••••••••••••
7 месеца по-късно
-Не,не си напълняла.
-Приличам на ладия. Заедно с екипажа. Нещата ,които ми стават се ограничават до чаршафи,палатки и покривки.
-Вал,това е нормално.-отговаря Инка.
-Мхм. А глезените ми са напълно изчезнали . Не мога да си видя коленете. -възкликвам,ужасена и едновременно развълнувана от промените настъпили с тялото ми през последните месеци.
Най-спокойните месеци след коронацията ми.
Ежедневието ми се състоеше от похапване,почивка,разпореждане с дребни проблеми с кралството , разходки,приятни разговори и много време с близките ми хора.
Истинска мечта.
Без нападения.
Без спорове.
Без проблеми.
И ето ме,бременна в деветия месец,тръпнеща буквално да сваля от нозете си товара на два напълно развити плода.
-С Реми разбрахте ли се за имената?
-След като почти стигнахме до бой,най- после -да.
Инка ме гледа очаквателно.
-Елия Улсия Арталийска и Доминик Максуел Арталийски.
-Прекрасни са! Макс ще е толкова щастлив. Предполагам,че сърцето на майката на Реми се пръска от щастие някъде там на небето.
Прегръща ме,но изведнъж усещам нещо мокро по краката си,съпътствано от рязка болка.
-Валирия! Раждаш ли?
-Май да.
Почти припадам от нов пристъп на болка и ноктите ми се забиват в ръката на Инка,която на свой ред се сгърчва от болка.
-Ще извикам лекар. Стой тук !
-Не съм тръгнала нанякъде!
Добирам се до леглото безпомощно.
След няколко минути в стаята влетяват Ремус,Макс,зачервената Инка,Сам,Декс и двама лекари.
Преместена съм на носилка,която се движи със скоростта на светлината към болничното крило.
Реми държи едната ми ръка,Самаел-другата.
-Дръж се,Вал.-съпругът ми обсипва дланта ми с целувки,докато паралелно бяга с лекарите и гали косата ми със свободната си ръка.
Останалите подтичват на заден план.
Нова контракция.
Извивам глава назад ,стискайки зъби.
Вкарват ме в една от залите и ме преместват на болнично легло.
-Има разкритие... До минути ... Сестра,приготви...
Чувам само откъслечни думи.
-Кралице,скоро ще трябва да напъвате. Боя се,че близките ви ще трябват да напуснат залата. Разрешен е един наблюдател.
Поглеждам всички тъжно.
-Ремус,ти оставаш.
Другите кимат разбиращо,казвайки ми по нещо мотивационно ,както и,че ще чакат пред вратата.
Следващите минути минават като секунди.
Сестри тичат наоколо. Лекарите си говорят.
-Време е.
Поглеждам съпруга си в очите ,хващам ръката му и ,със всичка сила ,напъвам.
Боли.
Сякаш всеки миг тялото ти ще избухне.
Втори път.
От устните ми се изтръгва боен вик.
Трети път.
Ръката на Ремус добива синкав цвят.
-Запишете:първи плод - момиче,3156 грама,53 сантиметра,нормално развитие,без аномалии.
Чувам плача й.
Сетне я виждам.
Покрита с кръв,прясно поела първия си дъх,истинска,жива,размахваща ръчички,с къдрава руса косичка.
-Още малко!
Четвърти път.
И пети.
И шести.
И седми.
-Не... Не мога .-останала съм без дъх,без сила.
-Последно ,Вал. Заради мен. Заради нея. За нас.
Събирам сетни сили:Осми път.
Изкарват и него. Съвършено мъниче,точно като сестра си.
-3320 грама,54 сантиметра,нормално развитие...
Едвам чула тези думи,се предавам на умората  и отпускам глава на възглавницата,като единствен стимул ,държащ кървясалите ми очи отоворени, е желанието да подържа двете си съкровища.
Моите деца.