Принцът.

Какво си позволяваше тя?

- Луд ли си? Аз съм с Дилън!- развиках се.

- Луд съм, по теб! – развика се също той и се опита да ме приближи.

- Не ми говори повече, не се приближавай до мен. Не идвай в Сиатъл. Моля те.- казах и затръшнах вратата.

Седнах на един от столовете в чакалнята и почнах да плача. Не ме интересуваше какво мислят хората за мен, но едва ли съм единствената, която плаче в болниците. Не можех да осъзная случилото се. Как смееше да казва такива неща? Не исках да го виждам повече.

-Ребека! Какво е станало?! – дойде Теса и веднага ме прегърна. – Джейк ли ти направи нещо?

- Не, всъщност да, но не... – не можех да свържа думите.

- Кажи ми Ребека! – настояваше Теса.

- Той каза, че иска да сме заедно, и се опита да ме целуне. – казах.

- Отиди при Дилън, а аз ще се оправя с този нещастник.

Тръгнах към стаята на Дилън, докато се опитвах да придобия по- добро настроение за него.

- Здравей, как си? Отидох и го прегърнах.

- Добре съм, а ти?- тъкмо щеше да ме целуне, но погледна към очите ми. – плакала ли си?

- Не. – отклоних поглед от него.

- Кажи ми истината, Ребека. Да не би този Джейк да ти стори нещо?

- Той каза, че е луд по мен и иска да сме заедно. Отблъснах го, казах му, че те обичам, защото е така. Но той се опита да ме целуне и просто си тръгнах и ето ме тук.

Дилън видимо се ядоса. Поговирхме още малко, а след това решихме да тръгнем към Сиатъл колкото се може по-бързо. Тръгнахме без Джейк, дори не знам как ще се върне там където иска да е.

- Пристигаме след малко, хора. – каза Себастиян, той караше защото Дилън беше с изкълчена китка.

- Добре, Ребека ще остане при нас. – отговори Дилън.

- У вас? Какво ще правя във вашата къща? – попитах удивено.

- Няма да се върнеш у вас. Какво ще кажеш на баща си? – „затапи" ме той.

- Прав си, но днес ще посетя майка ми. – казах на бързо.

- Добре, нека да си оставиш нещата у нас и ще вземем колата и тръгваме. – предложи ми той.

- Няма да караш при никакво условие! – забраних му аз. – Ще карам колата ти, споко, няма да я блъсна хаха.