Принцът.

Нов живот.

Вече минаха повече от 3 месеца откакто сме тук. Всъщност, от 1 месец не живях с Дилън, а при леля си. Тези болезнени спомени носеха само сълзи в очите ми.. Том беше добър колега, но от месец просто не бях човек...
Ретроспекция
- Престани да се виждаш с него! Напусни работа! - викаше силно.
- Ти престани да говориш такива неща! - виках, но знаех, че Тереза и Себастиян ни чуват, делеше ни една стена.
- Той те харесва! Как не си забелязала?!
- Няма как да забележа нещо, което не съществува!
- Оо, добре, отиди, преспи с него и се върни, твърдейки, че няма нищо!
Не издържах на думите му, събрах багажа си и тръгнах.

Отидох към къщата на леля ми Бета и оттогава живея там. Тя и братовчетка ми, Скайлър, ме приеха с отворени врати. Помагах с каквото можех. Скайлър беше на 16 и перфектно разбираше проблемите ми, както и многократните кошмари, които малко по малко можеха да се превърнат в реалност. Бях възрастна, поне на 30, бях сама и виждах всеки ден Дилън по-щастлив от всякога- с жена и две красиви дечица. Събуждах се викайки, а Скайлър се сгушваше в мен и заспивах отново. Беше ми като малка сестра, а леля Бета беше един от най-добрите хора, които някога съм срещала. Прие ме без проблеми, знаейки в какво положение съм. Понякога не осъзнавах как така беше сестра на майка ми.
Рожденият ми ден мина.. Реших да го прекарам в леглото, мислейки за Дилън, но Том реши да отидем в мола, а там естествено трябваше да видя Дилън.. Щом го видях, фалшивата усмивка, която държах на лицето си само заради Том, изчезна. Отново се почувствах ужасно. Искаше ми се да скоча и да тръгна към него, казвайки, че го обичам. Но не можех, това беше нещото, което не издържах.
Но сега просто стоях, чакайки алармата ми да бие, за да започна първият си ден в университета.
Станах, извърших сутрешните процедури и сложих повече грим на лицето си, както в последно време, заради торбичките под очите ми, причинени от плач..
Облякох се по-бързо, съобразявайки се, че Том ще ме вземе и закара. Очаквах първият ми ден в университета да е споделен с Дилън. Представях си как се подготвяме всяка сутрин, тръгваме с колата му.. Но нямаше да бъде така.. Самата аз не издържах на напрежението у дома преди да се скараме. Викане всеки ден, молби да напусна работа.. За какво му беше всичко?!
- Бека, хайде! - провикна се леля.
Взех чантата си и слязох надолу.
- Добро утро! - казах, вземайки една ябълка.
- Бека, днес ще го видиш ли? - попита Скайлър.
- Може би.. Ще учим в една сграда все пак...
- А нямате ли общи лекции? - попита тя.
- Мисля, че не. Освен ако не се е записал в някой от клубовете, където съм и аз. Тоест, литературния. - въздъхнах.
- Ти си смела и ще преодолееш всичко! Дори вярвам, че ще се съберете.
- Не знам дали да вярвам за това. Всичко е възможно, нали? - казах ѝ, като я прегърнах.
Видях как Том влиза в стаята и побързах да го поздравя.
- Леля ли те пусна? - попитах аз, след като го прегърнах. Чувствах го като най-добър приятел. С Тереза нямаше как да се виждаме, защото винаги си спомнях за Дилън, а тя вече бе в края на 8 месец и трябвсше да ходя до тях, до апартамента. Затова се задоволявах само с телефонни разговори.
- Естествено, ще тръгваме ли? Здравей, Скай! - каза, като леко се изчерви. Изпусках ли нещо?
- Хей.. - каза тя срамежливо, като цялата се изчерви.
- Става ли нещо? - побързах да попитам.
- Какво да става? - попитаха в един глас.
- Има нещо, кажете - намигнах им.
- Нищо, просто щях да попитам Скайлър дали не би искала да отидем на кино вечерта. - каза той, а аз се стърпявах да не скоча от радост. Харесваха се!
- Добре, ще дойда! - каза Скай.
- Толкова се радвам, но трябва да тръгваме - казах.
С Том тръгнахме и се наслаждавахме на тишината, дори радиото не беше пуснато.
- За какво мислиш? - попита ме той.
- За всичко.
- Днес ще го видиш, нали? - естествено, щях.
- Да..
- Знам, че аз съм главната причина, заради която се разделихте. И за това страдам - каза той, а аз отделих погледа си от прозореца, като го погледнах.
- Не си виновен ти, просто ни е нужно време или нещо подобно.
Прекарахме другите 15 минути от пътя в мълчание, докато не наближихме. Имахме еднакви лекции, но той щеше да ходи за някакви документи и явно сама щях да се оправям.
Вървях из университета, гледайки за зала 29, където щеше да се проведе първата ни лекция. Ии естествено, трябваше да се блъсна в някой.
- Внимавай! - казах, докато не срещнах сините му очи. От толкова много студенти трябваше да се блъсна точно в него!
- Извинявай.. - каза, като сведе главата си, а аз не смеех да кажа нищо..
- Няма проблем - казах и продължих напред.
Обърнах се и гледах как гледа напред към мен. Дали това беше края за нас? Да не си кажем и една дума, която е свързана с нас, с това колко много го обичам. Той продължи пътя си и се видя с едно момиче. Момиче?
Отидох до един от постерите, като се скрих зад него, опитвайки се да видя коя е тя. Те се ръкуваха, а усмивката по лицето на Дилън беше показателна, че явно са приятели. Тя наистина беше красива. Русата ѝ коса стигаше до кръста, а лицето ѝ грееше. Дали ме е заменил? Вярно, че аз сложих край на всичко, но никога нямаше да мога да се влюбя така, както в него.
Видях телефона си, а лекциите ми щяха да започнат всеки момент.
Всичко минаваше нормално, опитвах се да забравя за всичко, разсейвах се.. Така дойде и обедната почивка, когато реших да отида до стола и да си взема нещо.
Тъкмо изкарвах парите, с които да платя за обяда, когато телефона ми звънна.
- Ало? Кажи, Себастиян.
- Бека, Теса ражда! Моля те ела! И кажи на Дилън, аз бързам!
- Чакай! Какво?! - казах, но линията прекъсна.
Веднага трябваше да намеря Дилън, за да му кажа, а оттам щх да си взема такси.
- Дилън! - виках, но той отново беше с това момиче. - Тереза ражда!
- Какво? Та нали трябваше.. - почна да заеква, докато ставаше.
- Тези неща не питат, хайде! - казах му.
Вървях бързо, а той ме опитвсше да ме догони. Когато стигнахме му казах в коя болница трябва да са.
- Ще се видим там - обърнах се, за да чакам някое такси.
- Няма да те оставя да чакаш, хайде качвай се.
- Не, няма нужда. Сигурно скоро ще дойде някое такси.
- Аз не те питам - каза и ме вдигна.
Виках и крещях, но в същото време ми беше приятно отново да мога да съм толкова близо до него. Липсваше ми да усещам аромата му близо до мен.
- Коя е тя? - попитах, щом се качихме.
- Коя? - явно се правеше на неразбрал.
- С която беше. Русата.
- За Стейси ли говориш? Тя е дъщеря на новият ми шеф. Приятели сме - обясни ми той. - Да не би да ревнуваш?
- Не, моля ти се. Защо да ревнувам? Дори не сме .. заедно - беше ми трудно да кажа думите.
- Искам да знаеш, че винаги ще съм до теб, каквото и да се случи. - взе ръката ми, а аз не знаех какво да кажа. Обичам го, боже, обичам го. И това нямаше да се промени никога.
Колата спря пред болницата и той ме погледна. Слях устните ни в страстна целувка, където всеки играеше за надмощие. Отново всички тези пеперуди в стомаха ми. Нищо никога нямаше да се промени. Качих се върху него, но не отделихме устните си.
Осъзнавайки какво правя, веднага се отдръпнах, оставайки без дъх. Туко що направих нещо, което не бях предполагала, че бих.
- Да забравим за това, става ли?
- Но.. - побърза да каже той, но аз слязох от колата.
Трябваше да се науча да живея без него, защото щеше да ми е по-трудно.
Забързах темпо към родилното отделение, та най-добрата ми приятелка раждаше!
Дилън отново бягаше след мен, докато не видяхме Себастиян, който чакаше пред залата.
- Какво стана? Тя добре ли е?
- Да, от почти един час е тук. Надявам се, че скоро ще има  новини - обясняваше той, личеше си колко е притеснен.
Седяхме и чакахме. Вече мина повече от час, когато доктора се появи.
- Можете да влезете.
Тримата леко влязохме и видяхме Теса, прегърнала малката си дъщеричка. Не можех да опиша милата гледка. Себастиян побърза да отиде при семейството си. Седях до Дилън, чувствайки се неудобно.
- Запознайте се с Рейчъл. Новото попълнение на семейството ни. - каза тя, а аз се стърпявах да не се разплача.
Тогава разбрах едно. Това, че имам всички тези хора до мен ми дава увереността да продължа да живея с желание. Не биваше да се интересувам дали съм с Дилън или не. Знаех, че той щеше да бъде до мен дори да не сме заедно. Аз нямаше да мога да обичам друг, но единствено съдбата щеше да покаже.
И исках да разбера това.

Това беше последната глава, след която ще следва епилог! :) Знам, че най-вероятно съм ви разочаровала с това, че Дилън и Ребека не са заедно, но има епилог!
Обичам вии! <3