Принцът.

Спадове и възходи.

Какво ли ще иска да ми каже директора? Най-вероятно е заради отсъствията, които натрупах след всичко случило се..
Вървях към дирекцията и си мислех за всичко това.
- Ребека, влизай. - чух гласа на директора.
- Искали сге да говорите с мен. Какво има? - питах.
- Седни, наистина е важно.
- Ребека, нали знаеш как искаше да получиш стипендия за Нюйоркския университет..
- Да, това е амбицията ми.
- Знам, но докато отсъстваше, дойде човек от университета. Нямаше как да уредя стипендията ти, защото те нямаше.
- Тоест няма да имам стипендия, нали? - отчаяно обобщих.
- Боя се, че да. Но аз няма да оставя момиче с такива възможности като теб да остане без стипендия. Ще говоря с тях поне за частична.
- Благодаря Ви.. Нядявам се, че ще се получи нещо.
Излязох от кабинета и се чувствах ужасно.. Сякаш животът ми се рушеше през последните месеци.. Единственото хубаво нещо, което ми се случи може би беше, че срещнах Дилън преди около 8 месеца. Всичко се случваше толкова бързо.. Лошите моменти присъстяаха в живота ми оттогава. Първо, че остамах без родители, просто никой не се интересуваше достатъчно за мен, че да бъдат до мен в тези трудни мигове. Отвличането ми и смъртта на един стар приятел.. Как можеше това да се отрази в мислите на едно почти 18-годишно момиче? Виждането ми за живота се промени коренно след началото на 12-ти клас. След броени месеци най- добрата ми приятелка щеше да стане майка, а аз седях и безучастно наблюдавах развитието на живота. А след думите на директора се замислих още повече. Единствената ми възможност да завърша в мечтания университет без парични проблеми е да продам къщата и да ползвам почти всички пари от продажбата за обучение. Но за да отида в Ню Йорк ми трябваха пари, с които да си купим някакво жилище или поне да наемем нещо. Можех да започна работа някъде като касиер, щеше да е полезно.
Вървях към столовата, за да намеря Дилън или някой друг и да ги предупредя, че ще тръгвам.
- Бека, къде беше? Притесних се - дойде при мен Дилън и ме прегърна. Не издържах на емоциите си и захлипах.
- Какво се е случило? Хайде да се приберем и ще ми кажеш. Ние тръгваме, ще се видим после, нали? - каза на Себастиян и ме поведе към изхода.
- Няма да се получи нищо - казах след мълчанието в колата.
- Какво няма да се получи?
- Заминаването, университета, идеите, които исках да направя.
- Какво е свързано с университета? - попита грижливо той и отби от пътя.
- Няма да мога да получа стипендията, а това беше единствения начин да мога да завърша.
- Ще платя обучението ти, ще продадем къщата, не се притеснявай - взе ръката ми и целуна всяко кокалче по нея.
- Не, няма да плащаш нищо. Ще се оправя сама.
- Със Себастиян имаме доста заделени пари от нещата, които вършехме. Радвам се, че се отървахме от това. Но исках да кажа, че всичко ще се оправи. Не искам да страдаш за такова нещо, като парите. Знаеш, че никога не бих оставил някоя твоя мечта или желание да не се сбъдне.
- Обичам те. - прекъснах го и го целунах.
- Обичам те повече от всичко на света. Какво ли бих правил, ако не бяхме се преместили в това училище... - замисли се той.
- Не ме интересува, но съдбата реши да сме заедно, колко блуткаво, нали? - усмихнах се, а той изтри сълзите от очите ми.
- Искаш ли да отидем в мола? - попита ме.
- Да, трябва да си купя телефон.
След малкп се намирахме в мола и разглеждах телефоните. Дилън разглеждаше с мен, като ми предлагаше идеи какъв да си взема, но аз ги отхвърлях. Може би щях да отида и в другият магазин.
- Хей, азще отида до тоалетна, чакай ме тук, става ли? - каза гаджето ми и тръгна.
Гледна точка на Дилън
Нямах никакво намерение да я оставя, за да си купи възможно най-евтиния телефон, заради притесненията си. Не исках да я виждам притеснена никога, а когато я виждах да плаче, както днес, това ме разбиваше. Исках винаги да е щастлива и да мисли за бъдещето, което ни очаква в Ню Йорк, а то щеше да е щастливо и без притеснения.
Вървях към другия магазин и щом влязох веднага поисках избрания модел. Платих го и отново тръгнах към магазина, където беше Ребека.
Гледна точка на Ребека
Гледах към телефоните и търсех нещо по-евтино. От няколко месеца исках да сменя телефона си с един избран, но нямаше как да си го позволя.
- Избрахте ли нещо? - попита ме продавача.
- Може би, но чакам приятелят си.
Щом го казах се обърнах и видях Дилън как ми ръкомаха, за да изляза. Излязох, а той ми подаде кутия, а вътре в нея се намираше телефонът, който исках.
- Купих го за теб, в любимия ти цвят.
Отворих кутията и видях мечтания телефон в бебешко син цвят. Дори не знаех, че ги има.
- Нямаше нужда, наистина. - казах, отглеждайки всичко.
- Винаги има нужда - каза. - Хайде да си купим нещо за хапване.
Качвахме се нагоре и говорехме за Ню Йорк. Още утре щях да подам документите си, Дилън също. Вчера говорили с родителите си и те били съгласни с това преместване, дори щели да им помогнат.
- Значи казваш, че могат да купят някаква къща или апартамент? Та това са много пари все пак.
- Знам, но те го предложиха сами. Те ви харесват с Тереза и дори са толкова ентусиазирани, че ще имат внуче.
---
Вече минаха две седмици и очаквахме резултатите за прием в колежа. През тези две седмици започнахме малко по малко да оправяме документите и къщата вече бе продадена. Купи я младо семейство и бях много радостна, че в тази къща ще има някакъв живот. Трябваше да се изнеса до две седмици и през това време опаковах всичко на баща ми и го оставих в склад, каъо всеки месец щях да плащам символичен наем.
Вече родителите на Дилън и Себастиян купоха два апартамента, но до раждането на бебето ще живеем в единия заедно, а след това Теса и Себастиян ще се преместят в другия апартамент, който ще бъде в същата сграда. Видях снимки и моментално се влюбих. Те купуваха самите помещения, а аз казах, че ще можем да го обзаведем и сами. Продадох къщата на цена, която не съм предполагала, че мога, понеже беше доста повече от обичайната.
- Ребека, пристигнаха писмата от университета! Не съм отворил моето, хайде ще ги отворим заедно! - викаше ентусиазирано Дилън.
Затворих лаптопа, но оставих последната страница с обяви за работа.
Поех червения плик и малко по малко започнах да го отварям.
- Приет съм! Приет съм! - започна да крещи Дилън.
Отворих плика и разтворих листа. Пишеше, че съм приета и то с пълна стипендия!
- Приета съм с пълна стипендия! - също започнах да скачам от радост, а Дилън ме вдигна във въздуха и ме целуна.
Това може би беше най-радостния миг в животът ми. Въпреки думите на директора, явно от университета са решили да ми дадат мечтаното нещо.
- Да го отпразнуваме? - пусна ме на земята, а аз го целунах в знак на съгласие.

Това е новата глава! Искам да кажа, че много малко остава до края, но подготвям нещо ново и по-различно! :) Благодаря за 4К гледания!