Принцът.

Искам да бъде до мен.

След 2 дни:
От два дни вече бях тук, всъщност дори не знаех къде. Събудих се тук, в това тъмно и мрачно помещение. Нямаше прозорци, само една метална врата, която се отваряше всеки ден за да ми оставят блуткава храна и едно малко шише вода. Не ядох нищо, само пих вода, за да не се обезводня. Но кой и защо ме отвлече? Дали някой ме е потърсил? Дали Дилън мисли за мен? Знам какво се случи, но аз го обичам и не ме интересуваше това което се случи в болницата.
Вратата се отвори и видях познат силует.
Гледна точка на Дилън
От два дни не можем да я открием. Търсихме я на всяко възможно място, но никъде я нямаше. Телефонът ѝ бе изключен. Бях много притеснен, не съм спал от два дни. Щом се скарахме, аз веднага отидох у тях, за да я чакам. Тя така и не дойде. Обадих се на Тереза, но тя каза, че чака Бека да ѝ се обади, за да отиде у тях. Двамата се притеснихме ужасно много.
Щом на другият ден не се прибра, веднага отидохме до полицията, където ни казаха, че трябва да чакаме 48 часа. Вече Ребека е обявена за издирване, а Теса е в болницата, защото припадна от стреса. Мислеше, че е виновна, защото я е оставила да си тръгне, обзета от емоции. Но не бих я обвинявал никога, как можехме да знаем какво ще се случи..
Гледна точка на Ребека
Видях познат силует в тъмнината и вдигнах главата си. Джейк. Джейк. Джейк. Как може да ми го причини?
- Как можеш? Как можеш да ми го причиниш? -почнах да викам.
- Знаеш много добре.
- Какво?
- Ти си моя и на никой друг.
Вдигна и ме целуна. Отдръпнах се и веднага го ударих. Но в негов отговор, получих няколко много по- силни удара.
- Кучка, не осъзнаваш какво направи туко що. - удари ме още веднъж. - Не си мисли, че щемте намерят.
- Някога те обичах.. - казах си тихо, плачейки. - Бяхме приятели..
- Ще ме обичаш отново! Ще бъдем двамата, само двамата!
Не знаех какво да правя, той явно в полудял. Как се реши на такова нещо?! До преди няколко дни беше мил с мен, познавах го от толкова много време, бяхме много близки приятели преди.. Дори го обичах.. Как съм могла да обичам такъв човек? Но сега искам да мисля само за Дилън, принцът на бял кон, който ще ме спаси от това място.
- Искам да се чуя с най-близките си. -осмелих се да кажа след няколко минути.
- За какво?! Не е ли по- добре да мислят, че си ги изоставила около този стрес. А и Теса няма да се притеснява повече. Тя е в болница.
Щом чух болница ми причерня. Тереза е в болница? Дали бебето е добре? Защо въобще не останах с нея, нищо нямаше да се случи..
- Откъде знаеш? - питах.
- О, моля ти се. Имам връзки. - дохде до мен и погали бузата ми.
- Моля те кажи ми как е тя. - започнах да плача, умолявайки го.
- Мисля, че е добре. Но не се надявай толкова. Няма да ги видиш.
- Защо ме отвлече?
- Добре.. Признах ти чувствата ми, но ти ги отхвърли по най-долният начин. Не можех да те гледам щастлива с него. Той не те заслужава, Ребека. Аз те обичам.
- Но аз обичам него. И винаги ще го обичам.
- Ти ме обичаш. - каза той.
- Обичам те, но само като приятел. - достраших се да отида до него и да докосна ръката му.
- Да, но не както него. - просълзи той.
Джейк плачеше? Единствено го бях виждала да плаче, когато баща му почина. Никога, а го познавах от детската градина. Той беше силно момче, понесе смъртта на баща си. Но няма как да не го мразя, щом ме отвлече и ме държи тук.

Минаваха дни, а аз все още не можех да спта да мисля за вкъщи. Всеки ден сънувах как съм с Дилън, заедно сме, живеем заедно и всичко е перфектно. Но изведнъж се събуждам на студеното легло сама. Него го нямаше, исках да бъде до мен. Само ако можех да говоря за малко с него, да мога да му се извиня за всички ненужни избухвания.. Бих дала всичко на света за няколко минути..
Може би трябваше да съм благодарна, че вече бях в нормална обстановка, въпреки, че не знаех къде съм. Изведоха ме с маска на очите и се озовах в някаква голяма къща, беше лускозно обзаведена. Беше къщата мечта. Когато я разгледах, не се чувствах като в неизвестност. Исках да бъда с Дилън тук. Да мога да го прегърна, за да се успокоя. Да мога да хвана ръката му, за да се чувствам в безопастност. Но го нямаше. Липсваше ми с всяка частица от тялото ми. Копнеех за него, исках да бъде до мен.
Гледна точка на Дилън.
Исках Ребека да бъде до мен. Дори не знам къде е, дали е добре. Полицаите дори ми казаха, че е възможно да не е жива. Но няма как. Тя е жива, аз ще я спася и ще бъдем заедно. Чувствах, че с дните, които се минават, полудявам. Не ходех училище, а беше последната година. Доксто не видех Ребека до мен, нямаше да стъпя никъде. Исках да бъде до мен, да я прегърна. Да и кажа, че всичко е наред и ще бъдем заедно.
- Дилън, моля те, ела малко навън. - дойде Себастиян.
- Не, не мога.
- Хайде, нека малко да се разходим из двора на къщата. Майка ми каза, че има нови мебели за градината. Нека ги видим,Teса е тук също.
-Добре, само за малко. - взех телефона си, в случай. Че някой се обади за Ребека.
- Хей, Дилън, как си? - щом излязох видях лицето на Теса. Тя едва ли бе по-малко притеснена, но Себастиян винаги се опитваше да отвлече вниманието ѝ, защото не трябваше да се стресира.
- Не знам как съм. - отвърнах, а Тереза отиде до брат ми и го прегърна, но чух и думите на Теса "Себс, той е много зле. Има нужда от някой."
Не исках съжаленията им, знаех че Ребека може би е по-зле от мен, макар и да не исках да е така. Поне аз бях свободен... Но дори не знам къде е тя, а ако просто е избягала? Искам да бъде до мен. Да бъда до нея всеки следващ миг. Да се оженим, да имаме голяма къща, деца, да имаме перфектното семейство. Но нея я няма.
- Дилън, телефона ти звъни! Вдигни го! -чух как ме бута Себастиян.
Веднага се осъзнах и вдигнах.
-Д-дилън? - чух гласа на Ребека и всякаш всичко загуби значение.