Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 7

Седя на тревата пред езерцето в гората, гледам водната повърхност и обвивам коленете си с ръце, като почвам да се люлея напред-назад, напред-назад... Усещам присъствие до себе си, но не се обръщам, само продължавам да се люлея и да зяпам водата. Някой поставя ръката си на рамото ми. Тази ръка излъчва топлина и е... успокояваща. Обръщам бавно глава и виждам, че до мен седи Браян, който се усмихва и също се обръща към езерото. Гледам профила му – изящен нос, руса коса, страхотни устни. Той извива главата си и също ме поглежда. Гледаме се така известно време и усещам как органите ми се обръщат с главата надолу, сърцето ми ускоря ритъма си, главата ми се изпразва и в нея се настанява една мисъл – Браян. Той се навежда към мен и докосва устните ми със своите, а на свой ред аз го прегръщам и се сгушвам в него. Той обвива ръката си около раменете ми и се чувствам спокойна... и у дома. Усещам ритъма на сърцето му, дишането му. Сгушвам се повече и вдишвам аромата му. Мирише на гора, на свобода, на... просто на Браян. Той целува косата ми, след това целува бузата ми, устните ми. Замаяна съм от целувките му и го прегръщам силно, отвръщайки му с целувки.
- Анди, Анди, Анди... – странно, той ме нарича Андреа. – Анди.
Отварям очи и виждам мама, която се е надвесила над мен и ме бута, като вика името ми. По дяволите, всичко е било само сън!
- Ммм, будна съм де!
- Ставай Анди, ще закъснееш за училище. Закуската ти е готова. – казва мама и ме оставя сама.
Но това беше адски реалистичен сън - усещах миризмата му, прегръщах го, целувах го. С нежелание отмятам завивката си, протягам се и виждам, че вече е 7:45. Бързо си измивам зъбите и се обличам, но преди това се оглеждам критично в огледалото. След дълго умуване връзвам косата си на опашка и бързо мацвам малко гланц и малко спирала. Слизам тичешком по стълбите, сядам на масата и очаквателно поглеждам чинията с бекон и яйца. Изяждам целия бекон и оставям повечето от яйцата. Татко е вече на работа, а мама прави нещо в спалнята, затова минавам бързо и й казвам довиждане, взимам си раницата и изхвърчавам навън. След малко виждам Мейв и двете закрачваме рамо до рамо. Стигаме точно когато бие звънеца и сядаме на малките чинове. Имаме математика – най-скучния час на света, ако питате мен, но учителят е млад и готин и е балсам за окото. Виждам, че Браян е седнал много далеч от мен, чак в другата редица и се разочаровам много. Господин Гомез, като се казва учителя, говори нещо, но никой не го слуша и за наказание вдига Браян на дъската.
- Браян, ще заповядаш ли да решиш тази задача?
- Не! – отсича той и класа захихиква.
- Браян, веднага на дъската!
- Казах ти не, не чу ли? – гласа се смее с цяло гърло, а господин Гомез е червен като рак и трясва учебника си на бюрото.
- Какъв е този тон, хлапе такова? – изкрещява учителя.
- Ама изобщо не ме обиждай! – Браян става, взима си чантата и излиза пред стреснатия и гневен поглед на математика.
- Съжалявам деца, просто той не е наред с главата. А сега Мейв, излез на дъската и... – той не е наред с главата ли? Браян не е наред? Ама тоя какво си мисли, че говори! Е, да, Браян не се държа особено учтиво, но трябваше ли така да го обижда? Изключвам останалата част от урока и почти извиквам от облекчение, когато звънеца бие.
Веднага грабвам чантата си и изтичвам навън. На вратата се сблъскам с Мелъди, която е много развълнувана и бърза повече от мен, набързо измънквам едно съжалявам, но тя вече тича по посока коридора. Изчаквам Мейв и двете се упътваме към шкафчетата. Взимам си учебниците и се облягам на шкафчето, защото Мейв се гримира или както тя предпочита да го нарича – съвсем леко освежаване. Оглеждам коридора. Всички ученици бързат нанякъде и да, хванахте ме, търся с поглед Браян. Ама това от кога е престъпление?!
Виждам русата му коса някъде вляво от мен и извивам главата си повече. Не, че го преследвам, само... Ахвам ужасено.
- Анди, какво по... – Мейв също ахва.
Изключвам целия свят около мен и в очите ми са само Браян и Мелъди, застанали до шкафчетата. Мелъди е опряла гръб в тях, а Браян е опрял ръка в стената и я целува. Но тя изобщо не се отдръпва, напротив, обвива шията му с ръка. Браян отмества глава и ми намига.
Не издържам повече, очите ми са замъглени и нищо не виждам, ушите ми бучат, тичам напосоки, блъскам се в някого, но не му се извинявам. Най-накрая стигам тоалетната и влизам в една кабинка. Сядам съкрушена на тоалетната чиния и закривам лицето си с ръце.
Божичко, какво става с мен? Аз харесвам Браян, това е сигурно. Сигурна съм, че намигна точно на мен, видя ме.
Чувствам се сякаш някой е бръкнал с ръка в гръдния ми кош и е смазал сърцето ми с чук, раздробил го е на хиляди, милиони парченца. И не кой да е, а точно той. Той! Досега не осъзнавах колко съм влюбена в него, колко ме наранява по този начин, но в съзнанието ми отново изплува образа от преди малко и вече плача с глас. Някой почуква на вратата и същевременно звънеца бие.
- Заето е. – казвам с прегракнал глас.
- Анди, миличка, отвори. Мейв е. – Мейв говори тъжно.
Не осъзнавам, че затискам вратата с крак и стискам учебниците с такава сила, че кокалчетата ми са побелели. Бавно отмествам крака си и Мейв влиза.
- Хайде Анди, ела да те измием. – тя ме хваща за ръката и ме вдига. Не искам да се измия! Не искам да ставам! Искам да се свия на малко кълбо и да се надявам, че ще стана една малка и незначителна точка, и колкото по-малка ставам, толкова повече скръбта ми ще намалява.
Мейв вече плиска лицето ми с вода. Тя взима учебниците ми и спира чешмата.
- Хей, не плачи. Спри. – тя изтрива последните ми сълзи и аз само хълцам.
- Мейв... – сълзите отново се появяват, но аз ги спирам решително. – Благодаря ти. – промълвям тихичко.
- Няма проблем Анди. Ела да те оправя. – тя взима малко руж, червило и сенки и ме гримира, след това грабва гребенчето си от джоба и сресва русата ми коса. – Готово, придоби вид, а ако спреш да хълцаш никой няма да забележи, че си плакала!
Спирам да хълцам и се стягам. Не искам целия клас да ме вижда такава, особено Браян. Мейв ме хваща подръка и почукваме на вратата.
- Господин Мориарти, съжаляваме, че закъсняхме. Ще може ли да влезем и да седнем? – пита Мейв.
- Да, разбира се.
Сядаме на чиновете, аз се втренчвам в черната дъска и усещам, че ми се гади. Знам само един лек срещу гадене и вдигам решително ръка.
- Господин Мориарти, не се чувствам добре, може ли да си тръгна? – питам с възможно най-дрезгав глас.
- Да, спокойно. Тръгвай.
Взимам чантата си и леко махвам на Мейв, която ми се усмихва. На излизане виждам Браян, който самодоволно се хили и Мелъди, която разказва всичко на приятелките си. Гаденето се усеща повече, затова бързо затварям вратата и хуквам към гората.

                                                                                 *Мелъди*