Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 26

- Анди, чакай, трябва да говоря с теб.
- Няма за какво.
- Напротив, има. Изслушай ме. – Елиът хваща ръката ми и ме обръща с лице към себе си. – Знам, че се държах като копеле, но наистина искам да започнем отначало.
- Ти искаш?! Не ме интересува какво искаш ти! Аз не съм ти никаква, следователно не съм длъжна да се преструвам, че те харесвам. – присвивам очи срещу него. Господинът искал да забравим всичко. Господи, какъв нахалник!
- Моля те като нормален човек, по дяволите!
- С разликата, че не си нормален. А сега, ако много държиш да запазиш ръката си цяла, ме пусни. – той се отдръпва, пуска ме и изсумтява.
- Държиш се като кучка.
- Така ли, а как ме наричаше до вчера?
- Престани.
Гневно тръгвам напред към вратата на стаята в училище, но чернокосият ме настига и закрачва рамо до рамо с мен. Раздразнено забелязвам, че е по-висок с цяла глава.

- Слушам те.
- Ходиш.
- Не ми пречи да правя и двете. – процеждам през зъби, но все пак спирам и се вглеждам в отровнозелените очи на привлекателното момче пред мен. Все още е с неговото нахакано изражение, но сега забелязвам и още нещо – зле прикрито раздразнение, за което аз съм виновна, и спокойствие. Признавам, че ми харесва да го дразня. – Нямам цял ден.

- Добре, г-це АзСъмНай-ВажнаНаСвета, искам да ви кажа всичко, на теб и на Браян.
- Нали говори с него?
- Да, но и двамата усетихте, че скрих от вас. Готов съм да ви кажа истината. Но при едно условие.
- Не си в позиция да поставяш условия. – Елиът бързо се приближава към мен и аз опирам гръб в шкафчетата. Ядосано затаявам дъх от лудия блясък в очите му.
- Внимавай с приказките, малката. Условието ми е и Мейв да присъства.
- Какво, по...? – блъскам го напред и забучвам пръст в гърдите му. – Ти луд ли си? Луд си, нали? Цял живот се опитвам да я предпазя от това, което съм, а ти идваш и раздаваш заповеди наляво-надясно. Забранявам да говориш пред нея за това!
- Забраняваш? Чуваш ли се изобщо? Не можеш да ми забраняваш. – Елиът грубо хваща ръката ми и я избутва настрани, след това слага ръце на раменете ми и леко ме разтърсва. – Харесвам я и е крайно време да го разбереш. Мейв иска да е част от това, а ти я отблъскваш!
- Елиът е прав. – като попарена се обръщам надясно и съзирам каменното лице на Мейв. Елиът отстъпва крачка назад и също я поглежда. – Кога ще разбереш, че съм част от живота ти? И от двата ти живота? Чувствам се привлечена от момчето пред теб и сега чувам, че той също ме харесва. Трябва да го разбереш, Анди. Не искам да ме държиш в неведение за ставащото около теб. Елиът, после ми кажи кога и къде да дойда.
Мейв завършва речта си с царствено оттегляне.
- Доволен ли си? – гневно изсъсквам на виновника за станалото и влизам в стаята.

***
Моя милост и Браян сме се настанили на леглото, а Мейв и Елиът са седнали на два стола срещу нас. Най-добрата ми приятелка не е споменала и думичка от пристигането си в пещерата и въпреки опитите ми да стопя ледовете между нас, тя е непоклатима като скала. Браян ни гледа недоумяващо, явно долавящ напрежението в пещерата, а Елиът седи напрегнато.
- Е, имам много за разказване.
- Какво чакаш? – изсумтявам.
- Няма ли да млъкнеш? – сопва ми се Мейв.
- Деца, деца, стига. – Браян се намества по-удобно и поглежда брат си изпод мигли. – Давай.
- Така. Ще започна от самото начало. Когато Браян и родителите ми изхвръкнаха от къщата, аз останах вътре. Исках да ги извикам, но се задушавах от дима. Първо си помислих, че са ме изоставили. Помислих, че ще умра. Тогава в пламъците съзрях сянка, която се оказа огромен и рунтав вълк. Той се затича през една дупка в стената и аз го последвах. Тичахме, докато не влезнахме в гората, където бяха цяла глутница вълци – с този, който ме доведе, общо седем на брой. Останах при тях през цялото това време, те ме приеха като един от техните. Алфата, тоест водачката, бе невероятно красива жена на име Китана. Тя имаше и свой алфа мъжкар. Всички го наричахме Себа. Другите пет бяха две момичета и три момчета – Золай, Шивон, Гейл, Тай и Деймиън. Беше ни забранено да имаме човешки приятели и приятелки, затова известно време бяхме гаджета със Золай, но накрая я зарязах. Тя не можа да го преглътне и отиде при Китана и Себа, за да ме наклевети. Това се случи малко преди да дойда тук. На следващият ден алфата ме извика при себе си и ми каза, че съм достатъчно пораснал, за да отида на лов. Ако успея да уловя нещо, то съм официален член от глутницата им, наречена "Нощни сенки", ако ли не, то съм прокуден. Мислех си, че това е детска работа, та един лов ли ще ме спре. Оказа се, че те разбират думата лов по по-различен начин. Заедно с Гейл и Деймиън излязохме вечерта. Те ме заведоха до едно малко село и ми казаха да ги следвам, след което бързо се трансформираха. Много късно разбрах, че ловуваме хора, но повече от всичко желаех одобрението на Китана. След като Гейл уби едно момче, се отделечихме навътре в гората и поделихме плячката. Не мислех, не чувствах, само следвах какво правят те.
- Чакай, чакай. Искаш да кажеш, че си ял човешко месо? – Мейв смръщва вежди.
- Мисля, че ще повърна. – Браян стисва челюст и затваря очи.
- Затова когато се сбих с теб и ти ме захапа, не се отврати от вкуса на кръвта ми по устните ти. – прозрявам аз.

- Е, кръвта ти има по-различен вкус от човешката, но да. Съжалявам за станалото, но иначе нямаше да бъда тук. Е, след като преживях лова, бях приет официално в глутницата и натрих носа на Золай. Китана ме имаше за личен роб и аз не възнегодувах, даже ми беше приятна мисълта, че съм личният слуга на алфата. Себа не ме харесваше особено и го показваше при всяко сбиване между нас, омразата му строеше при всяка дума. Нямам си и на идея защо не ме е харесвал, но беше факт. Един ден, след като се целувах с Шивон, чух доста неприятен разговор. Алфата и мъжкарят й обсъждаха моето минало, включващо близките ми. Себа каза, че заслужавам наказание за неподчинението си, което показвам към него и отлично средство за мъчение би бил брат ми, с който могат да си поиграят пред очите ми. Биха могли да го измъчват, бият, жигосват, да се угощават с него и всичко това, докато съм завързан. – Елиът рязко си пое дъх. – После да го оставят да умре пред очите ми, да видя какво е наказанието за такива като мен. Не можех да мисля. Макар да смятах, че Браян ме е оставил да умра, то не можех да живея с мисълта, че мога да стана причина за смъртта на родния си брат. Влетях при тях, сбих се със Себа, сбих се и с Китана, изпочупих всичко, напсувах ги, нараних ги. После дойдоха другите, нападнаха ме, но аз не им се дадох. Знаех всеки техен ход, всяка тяхна стъпка и ги използвах срещу тях. Знаех как се бие всеки от тях, затова победата ми бе лесна. След като излях гнева върху всичко живо и неживо, избягах. Отидох до страта ни къща, която вече е превърната в нова, по-модерна. От там намерих къде сте се преместили и разпитвах всички за новия ви адрес, докато едно момиче не ми спомена нещо. Тръгнах право насам, все още под въздействието на омразата. Обвинях Браян, че е виновен за станалото, защото все пак него предпазвах, а той ме бе оставил да умра. Това е.