Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 18

Мислено ругая, докато Елиът злобно се усмихва. Той е жив! Поглеждам към застиналото лице на Браян. Само мога да се досещам какви чувства изпитва в момента – гняв, объркване, самосъжаление, отново объркване.
- Ти ли си новата кучка на брат ми? – фиксира ме с отровните си очи и аз се дръпвам уплашено назад, като опирам гъбра си в гърдите на Браян. Набирам смелост и гняв от мълчанието на момчето зад мен и също се втренчвам в Елиът, докато той не отмества поглед.
- И да съм аз не виждам какво те засяга, боклук такъв.
- Не съм аз боклука, малката.
- А кой тогава? И ако още веднъж ме наречеш малката ще откъсна пръстите ти и ще ги натикам в проклетото ти гърло, ясно ли е? – гневно забивам пръст в гърдите му, но усещам единствено железни мускули. Не знам какво провокира гнева ми, но той е факт и аз не се притеснявам да го изливам на воля.
- Известно ли ти е, че мога да те изям на една хапка ако поискам? – процежда той и аз оголвам зъби в отговор.
- Опитай се страхливецо, само се опитай! – заемам бойна поза.
Объркването на Елиът преминава в насмешливо изражение, след което гротесктно се изсмива и ме дръпва встрани, като застава срещу Браян.
- Тази малка никаквица ли те защитава? – повдига черната си вежда, след което пак се изсмива. – Хайде братко, езика ли си глътна? Щом не отговаряш, отивам при едни по словоохотливи хора. Нека родителите ни да видят, че любимецът им се върна.
Елиът плавно се отдалечава, но в този момент Браян се окопитва.
- Да не си посмял да отидеш при тях!
Тишината може да се разреже с нож. Чернокосият бавно се приближава към брат си, който не е виждал от почти десет години, с ледено спокойствие. Прилича на отровна змия, която се кани да забие зъби в беззащитната си жертва, но точно тук греши – Браян изобщо не е беззащитен. Двамата един срещу друг приличат на Ин и Ян, Деня и Нощта, огъня и водата. Тези двама братя ги дели толкова голяма пропаст, че се чудя дали някога ще бъде запълнена. Чертите и на двамата са изопнати от гняв.
- Ти ли ще ми заповядваш, безмозъчно копеле такова. Те са и мой родители, забрави ли? Или вече никой не мисли за мен, а? Толкова ли бързо ме забравихте, предатели такива!

За секунди срещу мен се оказват два големи вълка – единият меден, другият черен като нощта – ръмжат и се готвят да се хвърлят един върху друг. Трансформирам се точно когато се се сблъскват. Нямам време за мислене. Изтичвам към тях и се опитвам да ги разтърва, но отнасям няколко одрасквания и захапвания. Понеже не искам да наряня Браян, гневно се хвърлям срещу неразумния му брат и го повалям на земята. Държа го в силните си лапи и изръмжавам на медения вълк да стои настрана, а на този под мен силно захапвам врата. Държа го, но с периферното си зрение виждам как Браян в човешка форма се приближава зад мен.
- Престани Андреа. Достатъчно!
Двамата с Елиът едновремено се трансформираме и аз се оказвам върху него, положила устни на врата му. Изведнъж изпитвам силно желание да захапя пулсиращата му вена, да видя как кръвта му обагря снега в прекрасен нюанс на червеното, но миг пред да го направя Браян ме хваща през кръстта и се опитва да ме дръпне назад, ала аз само ръмжа и продължавам да се притискам към Елиът, напълно опиянена от отмъщението. Накрая силата на приятеля ми побеждава и той ме отскубва от брат си.
На земята Елиът злобно ме гледа, от цялото му тяло личат порязвания, а тениската му е за боклука, но разкрива плочките и стегнатия му корем. Бързо се изправя.
- Ах ти, злобна тъпа кучко!
- Може да съм кучка, но не съм тъпа, помияр такъв!
Опитвам се да се махна от ръцете на Браян, но той не ме пуска. Искам да издера очите и да обезобразя лицето на този подивял звяр, да му покажа каква болка е изживял брат му.
- Спри по дяволите! – Браян гневно изръмжава в ухото ми и аз мигновенно се успокоявам, след което той ме пуска и аз се хвърлям срещу Елиът, но онзи е предвидил атаката ми и ловко ме преобръща във въздуха, като се озовам по гръб на земята. От тупването въздухът ми се изкарва, но бързо скачам и успявам да одера лицето на Елиът миг преди този идиот да ме удари в корема, което отново изкарва въздуха ми.
Браян пак ме хваща и този път не прави грешката да ме пусне.
- Кучката ти се бие добре. Ти ли я научи? Не вярвам. Като дете изобщо не се биеше добре. – той избърсва с ръка кръвта от бузата и устата си.
- Не я наричай кучка! – процежда Браян.
- Но тя е точно такава, братко!
- Не ме наричай брат! Никакъв брат не си ми ти. – русокосият избухва.
- Мисля, че често ще се виждаме. – усмихва се на брат си, след това се обръща с котешките си очи към мен и подигравателно ми се покланя. – А с теб, мръснице, ще си поиграем пак, обещавам. - той бързо се трансформира и избягва.
Обръщам се към Браян и се вкопчвам в прегръдката му, милвам синините и драскотините по бузите и лицето му, но той не помръдва. Бавно вдига якето си от земята, където случайно е паднало, докато се правех на побойничка и го облича. Безизразно ме поглежда и аз се изплашвам от погледа му – толкова е празен!
- Браян... – той вдига ръка и тръгва в посока обратно на тази, по която пое другото момче. Съкрушена се взирам след него. Не знам как аз бих реагирала, ако видя човек, който толкова много съм обичала и съм мислила за мъртъв, внезапно да се появи пред мен и да ме мрази и в червата си, без причина. Сигурно щях да потърся подкрепата на много, много, много близък човек, но нямаше да съм толкова безразлична като него. Щях да викам, да крещя, да ругая, да плача, да ритам, да се отчайвам, да се разяждам от гняв и мъка, но нямаше да съм толкова студена.
С нежелание тръгвам към кафенето, като се надявам видът ми да не е много плашещ. Облекчено виждам, че партито е към своя край и се присъединявам към натряскалите се мои съученици, докато накрая всички се разотиват. Мейв се отказва да кара колата си, затова я закарвам пред величествения палат, минаваща за нейн дом, и тичам до нас.
Разбита виждам, че е едва 5 ч. сутринта и изгревът тъкмо идва, но аз директно си лягам, без дори да си правя труда да се съблека или измия. Знам, че на следващия ден ще ме мъчи зверско главоболие, но не ми пука.

След малко само изритвамобувките и събличам роклята през глава, захвърлям я някъде настрани и се мушвампод завивките по бельо, като моментално затварям очи и оставям сънят да меотведе в своята прекрасна страна на забравата, където нищо от този ден няма даме преследва.