Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 22

Решително закрачвам към стаята, хванала под ръка Мейв, въпреки обтегнатите отношения помежду ни, която оглежда за нещо, по-скоро за някой. Преди да пресека прага на стаята, се заковавам на вратата.
- Не мога да го направя.

- Анди, това е просто тест по алгебра, не е болка за умиране.

- Аз, даа... от това ми е гадно.
Потрепервам при мисълта да седя в една стая с двамата пълни с тестостерон братя, но все пак се осмелявам и сядам на обикновеното си място, като забелязвам, че мястото зад мен е съвършено празно. Изваждам учебника и поглеждам телефона си. Петнадесет минути до часа! Опитвам се да се съсредоточа, но през няколко секунди вдигам поглед с надеждата да зърна Браян на вратата, вперил дивите си очи в мен, вдигнал ръка за поздрав, усмихващ се по онзи специален негов начин, но него го няма. След още десет напразно пропиляни минути се опитвам да се съсредоточа и почти успявам, обаче усещам невероятна сила, затова вдигам поглед... и попадам на отровнозелените очи на Елиът. Облегнал се е на вратата и ме гледа със задълбочен интерес, проявяващ изключително нескрито любопитство към красивият медальон на врата ми, а аз машинално го докосвам с ръка. Той вдига очите си към мен и за секунда оставаме втренчени едни в друг, след това Мейв застава между двама ни с гръб към мен. Ясно е кой ще подкрепи в евентуална битка.
Отказвам да ги гледам и отново се задълбочавам в отвратително скучния учебник, докато различни цифрички не започват да плуват пред очите ми, затова гневно го затварям и изсъсквам на Елиът и Мейв, които си гукат на вратата като влюбени гълъбчета.
Но те изглеждат толкова... щастливи. Лицата им са огряни от някаква необяснима вътрешна светлина, докато въодушевено жестикулират. Няма и следа от нахакания Елиът, който се държеше толкова отвратително с мен, сега той е напълно различен. Огромна усмивка разцепва лицето му, често се смее безгрижно, а зелените му очи блестят весело. Мейв е негово огледално копие, но за разлика от него тя е леко изчервена, което я прави да изглежда убийствено красива. Елиът се засмива на нещо, казано от най-добрата ми приятелка, после виждам как очите му охладняват и губят блясъка си, как цялото му тяло се стяга, готово за скок, как смехът му постепенно секва. Тогава виждам и Браян.
Пристъпя бавно и небрежно, а лицето му е една безизразна маска. Слънчеви очила скриват очите му, но въпреки това го познавам достатъчно добре и виждам, че е силно обезпокоен. С пълно безразличие отминава брат си и приятелката му (тя е и моя приятелка също!), но усещам напрягането на тялото му. Двамата не му обръщат никакво внимание, ами подновяват изпълненият си със смях разговор, докато моят рицар в черни доспехи сяда на чина зад мен. Мята безгрижно чантата си отгоре и грациозно сяда, а аз бързо затварям учебника и се обръщам към него.
- Хей.
- Хей.
- Какво е станало?
- Нищо. – той се намръщва и блъсва ръката ми, която се опитва да свали очилата.
- Все ще трябва да ги свалиш.
- Но няма да е сега! – озъбва ми се Браян.