Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 27

Моля ви коментирайте, за да знам дали ви харесва :*

Всички в стаята мълчим. Вече почвам да изпитвам съжаление към Елиът.
Мейв бързо се изправя и го прегръща. Браян е извърнал глава и не виждам какви чувства изпитва. Добре, явно аз ще играя ролята на силната.
- Откъде си сигурен, че не са те проследили?
- Не съм. Не мога да съм сигурен. – Мейв сяда в скута му и обвива ръце около врата му. – Затова ви казвам всичко това, трябва да сме подготвени.
- Една от нас не трябва да е тук. – промълвявам тихо. Момичето бавно се обръща и втренчва поглед в мен.
- Тогава какво търсиш тук? – виждам сълзи в очите й, но тя бързо ги преглътва.
- Мисля, че трябва да спрете да се карате. С нищо няма да ни помогне. – изсумтявам на думите на Елиът.
- Явно отново аз съм съгрешила и аз пак трябва да се извинявам. Ето, извинявай Мейв.
- Андреа. – Браян поставя ръка на коляното ми и ме поглежда умолително, въпреки болката и тъгата в очите си.
- Добре. Извинявай, че се държах като нарцистична кучка. Извинявай, че не те подкрепих. Извинявай, че обиждам човека, на който държиш най-много. – при последните думи млъквам.
- Анди, знаеш, че теб обичам безкрайно много. Винаги ще те обичам, идиотка такава, не го ли разбираш? – бързо се прегръщаме и отново сядаме. – А сега, ако сме свършили със сополите, нека измислим какво ще правим, ако онези копелета дойдат тук.
- Трябва да ги накараме да не отиват в града и в училището, а само в гората. – казва Браян, докато ме гали с ръка по коляното.
- А ако ни нападнат? – ура! Будният ум на Мейв се пробужда.
- Ако нападнат един от нас, лесно ще ги победим. – Елиът разсеяно я погалва по косата.
- Всъщност, седем на един не е много честно. Но все някак ще се справим. Лошото ще е ако нападнат най-слабото звено. – всички обръщаме поглед към Мейв.
- Хей, мога да се отбранявам.
- Скъпа, това са банда озверели вълци, които няма да имат против да те хапнат на една вкусна хапка.
- Тогава ще ходя въоръжена. – избухвам в луд смях на гледката в ума ми на Мейв с кобур с пистолет и пушка. – Анди! Мога да си взема електрошокова палка от нас.
- И къде ще я носиш? В дамската си чанта? Мейв, не е добра идея. – тя поглежда Браян ядосано. – Трябва един от нас постоянно да е с теб.
- И разбира се, няма да събудим подозрение, ако един от вас, безстрашни войни такива, ме следи като краставо куче?
- Браво, мозък, даде идея. – Браян ме поглежда намръщено.
- Аз поне предложих нещо.

- Дааа, предложи. – игриво го первам и се засмивам.
- Не знам дали ще дойдат. Нищо няма да ги спре да нахлуят утре в училище и да избият всички. Нека Мейв вземе онази палка, а всеки един от нас бъде нащрек. Ако видите дори една непозната сянка в гората, веднага кажете на другите. Миличка, ти не трябва да идваш сама тук, при никакви обстоятелства.
- Елиът е прав. - не мога да повярвам, че казвам тези думи! – От това изречение ме заболя. Трябва да направим така и да стискаме палци да не дойдат, а преспокойно да те забравят. И без това няма да е голяма загуба, че не си там. Даже сигурно вдигат вълче парти.
- Ха-ха, умрях от смях. – Елиът изсумтява. – Всички разбрахме ли се?
- Да. – казваме в един глас с Мейв.
- Подкрепям ви. – отвръща и Браян.

- Значи сме готови.