Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 10

Тежките черни облаци отговарят на мрачното ми настроение. Леден вятър пронизва козината ми, а снежинките игриво се завъртат около мен. Въпреки, че не виждам никой, усещам нечий чифт очи приковани в мен. Спирам на място и бързо се снишавам, използвайки дебелия слой сняг за прикритие, внимателно оглеждам навсякъде, но не виждам никой. Помирисвам въздуха и долавям лек особен мирис, който не мога да определя. Надявам се, че не е Браян!
Изправям се бавно и чувам вой. Набрала смелост се затичвам към мястото, от където го чувам. Стигам там, но няма никой. Подушвам въздуха – отново тази миризма! Съсредоточено започвам да душа снега и попадам на позната миризма – кръв. Бързо разравям снега с лапи и попадам на следа – снегът отдолу е оцветен в червено. Изненадана отскачам настрани и се оглеждам, но усещам, че който и да е бил тук, вече го няма, и отново помирисвам червения сняг. Вдигам муцуната си и забелязвам сянка между дърветата, изръмжавам силно и се втурвам напред. Колкото по-висока скорост набирам, толкова по-свободна се чувствам. Всичките ми сетива преследват непознатия.
След секунда се блъсвам в нещо и се озовавам на земята. Изправям се, изтръсквам снежинките от себе си и оголвам зъбите си, поглеждам медения вълк ядосано и му изръмжавам бясна. Какво, за Бога иска? Най-добре ще е да си тръгна, но сините му очи ме омагьосват. В тях се чете и ярост, и тревога. За какво ли се тревожи? Тогава Браян се навежда убийствено бавно и в знак на помирение близва за кратко бялата ми лапа. Изненадана от неговият жест, аз го гледам объркано, чувствата в мен бушуват като развълнуван океан. Та аз съм му бясна!
Бързо се обръщам и се затичвам. С крайчеца на окото си мярвам медената му козина и той се озовава пред мен, но докато реша какво точно да правя, ме поваля на земята, застава изправено над мен и ме гледа дълго и продължително. За сетен път оголвам зъбите си, но той продължава да оглежда козината ми, след това се отдръпва на известно разстояние от мен и аз се изправям. Той прави знак с глава да го последвам и аз с неохота го правя. Е, добре де, може и да съм мъъъничко любопитна, но...

С много висока скорост стигаме до убежището му и двамата едновременно влизаме в стаята. Бързо се трансформирам в човек.
Проклятие! Мирисът му, който е в цялата стая, ме обгръща – силен и мускусен аромат смесен с ненатрапчивият дъх на гора и свобода.
- За какво ме събори, ако мога да попитам?! – нервно поемам дъх.
- Мога ли да отбележа, че когато си ядосана си много секси? – той усмихнато сяда на леглото и ме поглежда право в очите. Гневно отмествам поглед и нацупвам устни.
- Не, не можеш. За какво ме събори?