Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 8

Отпускам се тежко до корените на едно огромно дърво, пускам чантата си до мен и се заглеждам във водната повърхност. Взимам едно камъче и гневно го мятам. То подскача няколко пъти жизнерадостно и после потъва на дъното, точно както и сърцето ми.
Въздъхвам и полагам главата си на един от много корени, но е много твърд, затова взимам раницата и я пъхвам отдолу. Гледайки спокойните води, аз се унасям и не след дълго заспивам.
"Седя на тревата пред езерцето в гората, гледам водната повърхност и обвивам коленете си с ръце, като почвам да се люлея напред-назад, напред-назад... Усещам присъствие до себе си, но не се обръщам, само продължавам да се люлея и да зяпам водата. Някой поставя ръката си на рамото ми. Тази ръка излъчва топлина и е... успокояваща. Обръщам бавно глава и виждам, че до мен седи Браян който се усмихва и също се обръща към езерото. Гледам профила му – изящен нос, руса коса, страхотни устни. Той извива главата си и също ме поглежда. Гледаме се така известно време и усещам как органите ми се обръщат с главата надолу, сърцето ми ускоря ритъма си, главата ми се изпразва и в нея се настанява една мисъл – Браян. Той се навежда към мен и докосва устните ми със своите, а на свой ред аз го прегръщам и се сгушвам в него. Той обвива ръката си около рамото ми и се чувствам спокойна... и у дома. Усещам ритъма на сърцето му, дишането му. Сгушвам се повече и вдишвам аромата му. Мирише на гора, на свобода, на... просто на Браян. Той целува косата ми, след това целува бузата ми, устните ми. Замаяна съм от целувките му и го прегръщам силно, отвръщайки му с целувки."
Отварям очи и извиквам. Отново същия сън. Отново!
Бързо се трансформирам, но дори когато съм вълк мислите за Браян не се махат от главата ми.
Вече е нощ. Поглеждам над тъмното небе. То е сякаш от кадифе, обсипано с малки блещукащи звездички, а на централно място е пълната луна. Започвам да вия тъжно, после пак и пак, и пак...
Закрепвам уморените ми мускули като тичам известно време и за пръв път го казвам, но изобщо нямам желание да тичам. Все още с вълчата си форма, аз бягам към къщата ми и пред вратата се трансформирам.
- Андииии! – чакай, това не е ли... В същият момент Мейв се хвърля на врата ми и ме прегръща. – Чакахме те да се върнеш от библиотеката. Нали оправи онзи доклад?
- Мейв, какво... – Мейв върти очи и ръкомаха. Ясно, извинение за пред нашите.
- А, да доклада... – прехапвам устни, за да не се изкикотя. – Готов е!
- Това е добре! – Мейв тихичко се засмива.
- Милички, вечерята е готова! – провиква се мама.
Мейв ме хваща за ръката и затваря вратата след мен. В кухнята мама и татко са седнали и ни чакат. Двете мълчаливо сядаме и започваме да се храним.
- Е, как мина училище? – пита татко докато си налива още сос на спагетите.
- Ами... Както обикновено.
- А как беше при Ливи? – пита мама. Коя по дяволите е Ливи? А, да, май така се казваше библиотекарката.
- Ъъъм, добре. – усмихвам се.