After 2 (Larry Stylinson), българска версия

Глава 152

„Мога ли да ползвам телефона ти, за да му се обадя?" - питам Зейн.

Той сваля едната си ръка от волана и бръква в джоба си. Само на няколко минути сме от апартамента и вече се паникьосвам, мислейки за реакцията на Хари от това че Зейн ме е докарал. Опитвам се да се насиля да изтрезнея, но очевидно не става така. Много по-малко пиян съм от преди, но все още съм пиян.

„Ето.. мамка му, изключил е за батерия." - казва той, натискайки копчето по средата след което празна иконка на батерия се появява на екрана.

„Няма проблем." - свивам рамене. И без това да звънна на Хари от телефона на Зейн вероятно е беше най-добрата идея.

Не чак толкова лоша като да целуна някакъв мъж пред него, но все пак не е добра.

„Ами ако не е тук?" - казвам.

„Имаш ключ, нали?"

„Не.. Не мислех, че ще ми потрябва."

„О.. ами, ако го няма мога да те заведа някъде другаде.. или можеш да останеш на моето място. Само за тази вечер.. ако искаш." - предлага той.

Хари буквално би го умъртвил, ако ме открие в апартамента му. Когато пристигаме, Зейн паркира колата, а аз оглеждам паркинга за колата на Хари. Паркирама е на обичайното място, слава богу. Нямам идея какво щях да правя, ако не беше там. Зейн слиза от колата заедно с мен и настоява да ме придружи до горе. Колкото и да смятам, че това няма да свърши добре, не знам дали бих могъл да стигна до апартамента сам в това състояние.

Проклет да си, Хари, че ме остави на партито.

Проклет да съм аз, че съм такъв импулсивен идиот.

Проклет да е Зейн, че е толкова мил и безстрашен когато не трябва да е.

Проклет да е Вашингтон, че е толкова студен.

Когато стигаме до асансьора, главата заедно със сърцето ми започват да пулсират трескаво. Трябва да премисля какво ще кажа на Хари. Той ще ми бъде толкова ядосан и трябва да намеря добър начин да се извиня без да използвам секс. Не съм свикнал да съм този, който трябва да се извинява, защото той винаги е този, който оплесква всичко. Чувството не е никак хубаво.Ужасно е.

Вървим надолу по коридора и чувството е такова, сякаш се приготвяме да вървим по дъската на някой пиратски кораб. Само не знам дали ще бъда аз или Зейн, този който ще потъне в дълбоките води.