After 2 (Larry Stylinson), българска версия

Глава 172

Щях да облека нещо различно преди да тръгна за „Канал Стрийт Тавърн", но променям решението си. Харесва ми как се чувствам в своите дрехи. Слагам жилетка да се предпазя от студения януарски въздух. Извървях дълъг път в модно отношение откакто стъпих във ВЩУ за пръв път. Никога няма да бъда модна икона, но не се обличам така както преди. Точно по средата съм между моят собствен стил и този на нормален деветнайсетгодишен.

В момента, в който Карън тръгва да закара Лиам на летището го почувствам. Усещам как самотата се прокрадва, но трябва да игнорирам това. Трябва. Добре съм си и сам. След като очертавам отново очите си, слизам долу да си налея чаша вода преди да тръгна.

Кен се е облегнал на плота и разкъсва опаковката на кексче със светлосиня глазура.

„Хей, Луи." – усмихва се той и отхапва малка хапка. – „Вземи си едно." – казва ми и аз правя точно това.

„Кексчетата са полезни за душата." – казваше ми някога баба ми. Ако имам нужда от нещо сега, то това е нещо за душата ми.

„Благодаря." – казвам преди да оближа една лента отгоре.

„Не ми благодари. Благодари на Карън."

„Ще го направя."

Това кексче е невероятно вкусно. Може би защото в последните девет дни едва се хранех или може би е защото кексчетата наистина са полезни за душата. Независимо от причината го омитам за по-малко от две минути.

„Отиваш ли някъде?" – пита Кен.

„Да. Ще гледам.. един човек, който познавам ще свири с бандата си."

Нямам идея защо току що излъгах Кен и моментално се чувствам виновен за това, но не мога да се отметна сега и да призная, че съм излъгал.

Не излъгах, просто не му казах. Има разлика, нали?

Кен е ректор на университета. Той е на практика е най-висшия в йерархията и следователно е шеф на професор Сото, но няма лошо в това да свириш в банда значи трябваше просто да му кажа. Но не го направих. Прекалено много го мисля.

„Звучи забавно. И аз бях в банда някога." – казва ми той.

„Наистина?" – челюстта ми увисва. За момент поглеждам до себе си в очакване на саркастичен коментар от Хари.

Болката все още я има. Постоянна като туптенето на сърцето ми, но вече не ме обхваща безмилостно целия, не ме тегли надолу.