After 2 (Larry Stylinson), българска версия

Глава 163

Остатъкът от деня преминава бързо. Напълно изолиран съм от външния свят и погълнат от историята на ръкописа. Историята свърши ужасно тъжно и ме остави с разбито сърце. Със следи от сълзи по страните ми напускам офиса и се отправям към къщи. Не съм чувал Хари откакто го оставих сутринта сънен и раздразнен в леглото, а думите на Тревър продължават да се повтарят и повтарят в главата ми. Нямаше как да не спомене сватби и бракове в най-неподходящия момент. Имам нужда нещо да ме разсее. Понякога ми се иска просто да мога да изключа мислите си както изглежда някои хора го правят. Не харесвам това, че постоянно премислям всичко, но не мога да се въздържа. Това съм аз и всичко, за което си мисля е несъществуващото ни бъдеще с Хари.

Наистина трябва да направя нещо да премахна тези мисли от главата си. Той е такъв, какъвто е и не иска да се омъжва или да има деца. В такива моменти ми се иска да имах някакви приятели, с които да мога да се помотая. Може да звънна на Тристан след като отида до „Конърс" да напазарувам и да изпера огромния кум пране. Хари и Лиам ще ходят на хокейния мач довечера. Надявам се да мине добре.

Когато се връщам в апартамента, Хари снове напред-назад из спалнята.

„Хей." – казвам, когато влизам в стаята.

„Хей. Как мина деня ти?" - сяда на ръба на леглото той.

„Добре беше, предполагам."

„Какво има?" – Хари обръща глава към мен.

„Историята, която четох днес беше толкова тъжна, невероятна, но толкова сърцераздирателна." – казвам, опитвайки се да не се разчувствам отново.

„О, трябва да е била добра щом още си разстроен. Нямаше да ми е приятно, ако бях присъствал на първия ти прочит на „Сбогом на оръжията"." – усмихва се той и аз сядам до него.

„Това беше по-лошо, толкова по-зле." – отговарям, а той ме сграбчва за ризата и ме дръпва към рамото си.

„Моето чувствително момче." – изрича той докато прокарва длан нагоре-надолу по гръбнака ми.

Начинът, по който думите прозвучават от устата му, карат ято пеперуди да запърхат в стомаха ми. Да бъда наричан „моето момче" под каквато и да е форма ме прави много по-щастлив, отколкото трябва.

„Ти въобще ходи ли на лекции днес?" – питам Хари.

„Не. Да гледам детето ме изтощи."