When everything disappears

Chapter 1

Всичко което чувах беше оглушителният звук,близо до ухото ми. Това бе всичко,което знаех..

Не беше алармата ми. Знаех го,защото не звучеше правилно. Беше просто постоянно шумене. Отворих очите си и се изправих в седнало положение. Премигнах няколко пъти и огледах мястото. Изглеждаше сякаш бях в болница. Но защо бях тук? Погледът ми се отправи към краката ми,един от които беше плътно увит. Очите ми се разшириха,когато забелязах близостоящото до мен русо момче. Сърцето ми започна да бие бързо,когато осъзнах, че всъщност не го познавам. Въпроси се появиха в съзнанието ми,опитвайки се да си спомня какво се бе случило.
Той беше сладко момче,доколкото можех да видя. Беше опрял едната си бузка в крака ми. Бузата,която можех да видя беше леко зачервена,а очите му бяха присвити,сякаш се опитваше да се събуди от лош сън. Не го познавах,но когато погледнах лицето му се поуспокоих. Не много ,но нещо в момчето ме накара да се успокоя. Макар,че в момента в съзнанието ми изникваха хиляди въпроси,които исках да му задам.

Не знам колко дълго съм гледала лицето му,но всичко свърши, когато той запърха с мигли и откри красивите си,кристално сини очи. Отвори устата си и се прозя леко,преди да установи, че съм будна и го гледам. Очите му се разшириха и усмивка озари цялото му лице. Той се пресегна към мен,а  аз инстинктивно потрепнах. Веднага съжалих и лицето му отново се трансформира в красива усмивка.
- Хей ,Бруклин - той ме поздрави с ирландски акцент.Усетих как зелените ми очи се разширяват. Как така той имаше ирлански акцент,ние сме в Донкастър? Не намирах смисъл.
Опитах се да проговоря,но устата ми беше пресъхнала. Пресегнах се към чашата с вода и я пресуших за секунди. Пронизващият му поглед не се откъсна дори за миг от мен докато извършвах тези движения.
- Как... -  направих пауза. - Как разбра името ми?! Кой си ти ?!
- Ти...ти не знаеш кой съм аз ? -  твърдият му акцент се прояви отново, а притеснение се четеше в очите му.
- Трябва ли? - присвих очи леко,опитвайки се да си спомня къде съм го виждала преди.
- Ъъ...веднага се връщам,любов! -  той изглеждаше някак изплашен,въпреки това ми даде усмивка преди да излезе от стаята. Чувствах се виновна,но нямах никаква представа кой е той. Не познавам много ирландци.

Разгледах болницата. Изглеждаше твърде луксозна за моят малък град-Донкастър.Всичко изглеждаше почти...американско. Разтърсих глава при тази мисъл. Аз бях в  Донкастър,защо всичко ми се струваше все едно бях в Америка? Усетих лека болка в главата. Изглежда имах рана от лявата страна  до средата на главата. Какво се бе случило? Започнах да изпитвам паника,когато в стаята влетя русото момче от преди малко,следвано от няколко сестри и три момчета,които също не бях виждала преди. Без значение,аз веднага разпознах брат си. Лицето ми светна. Той изглеждаше различен не много,но леко различен. Изглеждаше стар,което беше странно. Косата му бе разрошена,имаше леко набола брада,а сините му очи подсказваха,че беше преуморен.
- Луи! - поздравих го аз. Видях как въздъхна с облекчение,приближи се до болничното ми легло и ме прегърна. Не бях сигурна какво точно се случи в момента,но се чувствах комфортно в ръцете му.
- Искам да задам няколко въпроса на Бруклин,ако нямате нищо против - добре изглеждащ мъж с бяла престилка обяви. Доктор Марвин ,прочетох името на  табелката,закачена на бялата му манта. Луи се дръпна на страни,а сълзи падаха свободно от очите му. Аз бързо протегнах ръка и ги избърсах. Той ми даде лека усмивка и се присъедини към останалите четири момчета. Успокоих се след като знаех,че брат ми е тук,но присъствието на още четири непознати момчета ме караше да се чувствам странно...
- Тя добре ли е? - момчето с шоколадовите къдрици попита,а нотка притеснение се четеше в гласа му.
- Ще,разберем скоро. Може ли да напуснете за да направя прегледа? - докторът помоли. Четирите момчета напуснаха стаята,отново раздавайки притеснителни погледи. Ако тези момчета наистина не ме познаваха,защо тогава бяха толкова загрижени за мен?
- Може ли аз да остана? Аз съм нейния брат,преди всичко - Луи помоли.
- Нека да остане! -  добавих аз. Лекарят ни погледна и започна да говори.
- Добре,ще започнем с нещо лесно. Как се казваш? - доктор Марвин попита.
- Бруклин Тейлър Томлинсън! -  отговорих без да се замислям за секунда
- На колко години си? - попита той,след като записа нещо
- 15! - беше моят отговор. Луи бе видимо изненадан и ме гледаше странно.Лекарят също изглеждаше леко объркан.
- Къде си родена? - Доктор Марвин попита след кратка тишина.
- Донкастър!
- А къде смяташ,че се намираме в момента? - Неговите тъмни вежди се бяха сключили.Забелязах как ръцете на Луи леко трепереха.
- В Донкастър,разбира се.
- На колко години е брат ти? -Доктор Марвин посочи Луи с химикалката си.
- 17,разбира се! - Луи въздъхна тежко.
- Знаеш ли кой месец е? - лекарят попита
- Да,септември!
- Добре Бруклин,благодаря ти за отговорите - Доктор Марвин ми се усмихна и тръгна към вратата на болничната стая.
- Чакайте! И аз имам въпроси! -спрях го,преди да напусне. - Къде е майка ми?Луи къде е тя?
- Тя е у дома - беше краткият му отговор.
- Кои бяха онези момчета? - русокоското не ми излизаше от съзнанието.
- Чакай..ти не знаеш кои са те?! Сините му очи се разшириха.Луи погледна към доктора,сякаш го молеше за помощ.
- Луи мога ли да говоря с теб насаме? - Луи ме погледна още веднъж,преди да напусне стаята,следван от доктор Марвин.

*Гледна точка на Луи*
- Какво казахте? Тя не помни последните три години?! - попитах объркано. Доктор Марвин кимна с глава. - За постоянно ли ще остане така?
- Може би..но има шанс да възвърне паметта си...след време.Вероятността е голяма,но не се знае точно колко време ще отнеме възвръщането на цялостната памет на Бруклин.Може да отнеме дни,седмици дори и месеци - обясни той.
- Паметта и ще се възвърне изведнъж?Или какво? - попитах объркано.
- Спомените може да се върнат наведнъж или постепенно..всичко зависи от нея.
- Значи тя не знае за Оne direction и не знае кои са момчетата?-  знаех,че задавам прекалено много въпроси ,но трябваше да знам. Моята малка сестра трябваше да бъде добре.
- Не,защото тя си мисли,че е времето преди X factor. Предлагам да и кажем за инцидента и за загубата и на памет.Но не я затрупвайте с прекалено много информация. Не и казвайте за One direction,това може да бъде твърде голям шок за нея в момента. Изчакайте няколко дни,ако можете.Разкаже основните неща. - той предложи,а аз се опитвах да възприема цялата тази информация.

Как щях да кажа на момчетата?! Как щях да кажа на Найл,че гаджето му незнае кой е той?!