When everything disappears

Chapter 15

*Гледната точка на Бруклин*
Бях отишла в парка, където Найл ме беше довел малко по-рано същия ден.Нямаше особено хора по причината, че бе десет вечерта.Изтичах до една люлка и седнах върху твърдата повърхност.Усетих как сълзите  падаха свободно надолу по лицето ми, стигайки до блузата ми и мокрейки крехкия плат.В момента това не ме вълнуваше особено. Думите на Найл отекваха в съзнанието. Била съм на път да стана майка...

Имах чувството, че всичко е една шега. Нямаше никакъв начин да съм била бременна и да не помнех това.Всичко това беше просто лош сън. Бях убедена, че беше една от шегите на Луи. Той играеше ролята на известна поп звезда и също беше взел и един от колегите си да играе мое гадже.

Но знаех, че не бе шега...Нямаше абсолютно никакъв шанс всичко това да е нагласено. Просто на мен ми се искаше да не бе истина.

- Хей! - от далечината се чу познат британски акцент, връщайки ме отново в реалността.
- Джош? Какво правиш тук?
- Найл ми се обади. Той ми каза, че вероятно не искаш да говориш с него в момента. Затова ме помоли да дойда при теб. - отговори момчето като седна на съседната люлка.
- Как ме намери? - попитах аз, сълзите все още се стичаха от зелените ми очи.
- Ами ти отиде в близкия парк, когато се случи наистина...пък и  си дошла с един от шофьорите на момчетата.
- Оу... - свих рамене, нехаейки.Беше сладко, че Найл е помолил Джош да ме потърси. Просто имах нужда да остана сама и да осмисля всичката тази имформация.
- Добре ли си,Брук? - нежният му глас се разнесе наоколо.
- Никога не съм била по-добре. -  засмях се иронично. Подпрях главата си върху студената стомана на едната тръба. Премигнах няколко пъти, опитвайки се да спра сълзите.
- Знаеш, че можеш да говориш с мен. - опита се да ме успокои Джош. Отворих очите си и погледнах към пясъка в краката си.
- Ти не разбираш,Джош...Никой не разбира! Омръзна ми да чакам някой просто да ми каже какво се е случило...Първо никой не сметна за нужно да ми каже, че си имам гадже.О,след това не преценихте за нужно да ми кажете, че съм била на път да имам дете от въпросното гадже. Не издържам повече. Не мога...
- Ела тук! - каза Джош, като стана от своята люлка и се приближи към мен, прегръщайки ме. Зарових главата си в гърдите на момчето.
- Защо аз? - попитах, поглеждайки Джош в очите.
- Всичко ще се оправи, мила. Шшш, всичко ще бъде наред. - отговори нежно приятелят ми, триейки гърба ми с ръка.
Стояхме прегрърнати няколко минути, докато аз не се отдръпнах. Бялата тениска на Джош бе влажна от сълзите ми.
- Ще се справиш с това, сигурен съм. Знай, че ще съм винаги тук,до теб! - успокои ме той, изтривайки последните сълзи от бузките ми.
- Джош... - прошепнах аз преди да разкажа на момчето за намеренията си.

***

- Бруклин! - чух разтрепереният глас на Луи, веднага щом пристигнахме в хотелската стая. Усмихнах му се леко, подсказвайки че съм добре преди той да се приближи до мен за прегръдка. Обгърнах ръцете си около кръста му като подпрях брадичкатата си на рамото на брат си.
- Притесних се! -  каза Луи, все още неотделяйки се от мен.
- Знам!
- Много съжалявам, че не ти казахме по-рано.
- Да..добре. - отговорих,отделяйки се от момчето. Извадих Айфона си от задния си джоб и започнах да пиша съобщение.
До: Джош
Ще им кажа сега..Би ли дошъл за подкрепа? :/

До:Найл/Лиам/Хари/Зейн:
Елате в стаята на Луи,ако може xx

- Добре ли си Брук? - попита брат ми като се настани на дивана до мен.
- Просто перфектно..
- Не ми казвай, че отново ще се затвориш в себе си... - каза Луи като прокара пръсти през вече рошавата си коса.
- Отново? - попитах объркано
- Ами да. Ти направи нещо такова след срещата с доктора. Затова започна да обикаляш света с нас. Не можеше да стоиш у дома, защото щеше да продължаваш да мислиш какво щеше да стане, ако не се бе случило това. Мисля, че бе твърде уморена от всичките  въпроси.
Чу се чукане по вратата,Луи повдигна вежда, недоумявайки преди да отиде и да отвори. Чух познатите гласове на Найл и Джош. Секунди по-късно се чуха и тези на останалите момчета. След като всички се събрахме в хола бях готова да говоря.
- Ще се справиш! - прошепна укоражително Джош.
- Всичко ли е наред,миличка? -  попита мило Лиам, след като чу тежкото ми дишане.
- Сигурна съм, че ще е трудно да го чуете,за мен също  е трудно да го кажа. Знам, че не ви познавам толкова добре, колкото вие мен но през последните седмици разбрах че сте невероятни приятели. Наистина значи много за мен, че се опитахте да ми помогнете с възвръщането на паметта. Но...не мога да стоя тук повече. Прекалено трудно е да не знам повечето неща, случили се през последните години.
- Какво искаш да кажеш? - попита Луи.
- Още утре се връщам у дома. Пол вече е заверил билета ми...Ще е по-лесно за мен да съм на място, което познавам. Не си мислете, че е заради вас момчета. Просто не мога да остана повече. Съжалявам! - опитвах се да звуча спокойно, но треперещите ми ръце подсказваха, че съм притеснена.
- Какво може да направим, за да останеш? - попита Найл,почти насълзен. Това разкъса сърцето ми.
- Не можете...Наистина съжалявам, но имам нужда да се прибера у дома.