When everything disappears

Chapter 3

- Брук,това е Пол.Той е нашият... -  Луи направи пауза. -...е нашият шофьоро-нещо си..
- Той се шегуваше. Аз съм тяхната бавачка! -  Пол ми намигна,а аз започнах да се смея. Най-сетне се почуствах като у дома.
- Приятно ми е да се запознаем. Е,предполагам ти вече ме познаваш. - казах странно,като пристъпих.
- Ако искаш,мога да се преструвам,че не те познавам! - Пол се засмя.
- Това е наистина мило! - усмихнах се. Пол ме вдигна внимателно и ме сложи в колата. Минути по-късно вече бяхме потеглили,а пет лица се бяха втренчили в мен. Чувствах се нeкомфортно.
- Така,искаш ли да знаеш нещо повече за нас? - Лиам попита с усмивка.
- Бих се радвала! - почти се усмихнах.
- Просто ни задавай въпроси,каквито и да са. -  подкани ме Хари.
- Ъм.. на колко години сте,момчета? - наклоних глава,за да установя контакт с очите им.
- Найл,Лиам и Зейн са на деветнадесет,а аз съм на осемнадесет - информира ме Хари с усмивка.
- Тогава Луи е на двадесет,а аз съм на осемнадесет?! -  ококорих очи.
Луи кимна.
- Наистина не знам какво да ви питам,ако трябва да бъда честна! - казах след кратка тишина.
- Тук аз ще помогна. Зейн е кротък и мистериозен.Но не винаги. Понякога,когато му развалиш прическата става много лош.След това е Лиам.  Той е тих и разумен,но понякога се държи наистина глупаво.Всички смятат,че той е най-старият,понеже се държи най-зряло,но не е. Хари е най-младият,но доста дързък с жените. Е не с всички,разбира се. Найл е безгрижен и забавен,изглежда невинен,но  не е. Той е също и най-доброто гадже! - Луи най-сетне приключи. Момчетата насочиха погледи към него.
Найл има приятелка?! Това сякаш ме прободе право в сърцето,не знам защо. Защо ме беше толкова грижа?
- И аз съм твоя очарователен,сладък,прекрасен голям брат. И ми дължиш 20 паунда,между другото.. - каза Луи,дяволито.
- Не ти вярвам! - отвърнах с  усмивка.
- Не го слушай,аз дори смятам ,че той има да ти дължи пари,не ти... -  Найл проговори.
- Ха! - погледнах към Луи,изплезвайки му се.
- О,стига Найл! Защитаваш Брук,както винаги! - Луи изръмжа,на шега разбира се,като намести седалката си.Засмях се леко и погледнах през малкото прозорче. Дърветата се клатушкаха от лекия полъх на вятъра,а наситените им цветове ме пленяваха.
Защо всичко се случи на мен? Защо трябваше да забравя всичко? Това обикновено се случва само по филмите. Не знаех какво съм правила,къде съм го правила или какво съм казвала.
- Тук сме! - обяви Пол ,като спряхме до задния вход на хотела. Огледах наоколо набързо и отново преместих погледа си към момчетата и Пол.
- Нaдявам се никой от тях да не намери задният вход! -  промърмори Зейн,когато вратата се отвори.
- Кой? - попитах аз,докато вдигах наранения си крак,опитвайки се да затворя вратата.Найл веднага се втурна към мен и сграбчи ръката ми леко. Изчервих се. Той ме изкара от колата и внимателно ме постави в инвалидната количка . Топлина премина през цялото ми тяло,когато той докосна кожата ми. Когато вече бях в количката,Найл започна да ме бута.
- Ъм.. никой! - Зейн отговори.
- Добре,омръзна ми да не ми казвате нищо.Единственият начин, по който мога да възвърна паметта е вие да ми говорите за това,което се е случило през последните години,не да ме заблуждавате с глупави отговори! - почти извиках.
- Просто и кажи,приятел! - Хари каза на Луи.
- Добре,ще ти обясня в стаята,окей? - Луи прекара пръсти през косата си нервно и ми се усмихна.
- Окей!
Найл започна да ме бута към лобито.Когато вече бяхме там всички започнаха да говорят нещо за момчетата.Не разбирах! Погледнах към Найл,а объркване се четеше в очите ми.Той сложи ръката си на рамото ми и ми се усмихна. Скоро вече бяхме в  асансьора.
- Най-накрая свободна вече! - въздъхна Хари,като натисна номера на етажа.
- Да... - съгласи се Найл.
- Знаете ли колко объркващо е за мен? Нямам никаква представа за какво говорите! - избухнах аз. Вратите  се отвориха и ние напуснахме асансьора. Момчетата просто се засмяха. Спряхме пред една врата и Луи плъзна картата.
- Това е твоят апартамент! -  информира ме Луи,а Найл ме вкара в стаята. Беше огромна. Имаше три отделни секции. Спалня, малка кухня и нещо като офис. Сигурно струва цяло състояние.
- Но..къде ще останете вие,момчета?? - попитах невярващо.
- Всички ние имаме отделни стаи. - Зейн се подсмихна.
- Как може да си го позволите? Работата ви,изнасяте наркотици или нещо друго?? - очите ми се разшириха
- Нека просто да и го покажем.Вземи лаптопа и и напиши X factor видеа -  каза Луи,като посочи технологията ,която стоеше на масичката. Те я отвориха и видях снимка на момчетата. Стоях неподвижно точно като статуята на свободата. Усмихвах се щастливо на момчетата,а те ме гледаха сякаш бях луда.
- Добре... -  каза Хари като написа One direction X factor Solo Auditions в youtube. - Нека започнем от самото начало!
............................................................................................................................................
- Здравей мамо! - казах развълнувано по телефона ,часове по-късно.
- Здравей скъпа,как се чувстваш? - чух гласа на мама.
- Аз съм добре. До сега гледахме клипове в youtube. Луи е в банда? Това звучи като наистина,наистина странен сън! - въздъхнах
Момчетата ми разказаха всичко,включително и това че брат ми е в банда.Моят брат Луи. В банда. Първо ми идваше да се смея силно,но изглеждаше че наистина имат банда.Гледах видеота от първите им изпълнения. Спомних си как брат ми пееше ,,Hey There Delilah" и как аз бях там,за да го подкрепя. Бях там за него. После гледахме как те не преминаха нататък,но мъж на име Simon Cowell ги сформира в група. Гледахме всичките им изпълнения на живо и как завършиха на трето място. След като спряхме с гледането на видеа,погледнах към момчетата около мен. Те се смяха,забавляваха се и си припомняха спомени.
- Знам колко объркващо е това за теб. Искаш ли да дойда при вас? Аз не бих имала нищо против. - мама попита, а по гласа и се усещаше,че тя плаче.
- Не,не! Ти имаш Дейзи,Фелисити и Фиби, за които да се грижиш.Аз ще бъда добре.Имам си Луи! - отговорих твърдо.
- Знам,той ще се грижи добре за теб! - тя се засмя леко.Но също можех да чуя и сълзите,стичащи се по лицето и. - И останалите момчета. Те също ще се грижат за теб,особено Найл. Той винаги ще е до теб!
- Благодаря,мамо! -  отговорих като се изчервих леко. Русокоското ми допадаше,много. С тези очи,смях и тези усмивки..Но Луи също каза,че си има приятелка.Плюс това той бе три години по-голям от мен. О,не.. всъщност аз съм на осемнадесет. Колко странно.
- Те ще се грижат добре за теб! - мама повтори сякаш повече за себе си,отколкото за мен.
- Mамо,имам въпрос... - казах след кратка тишина.
- Питай,скъпа.
- Защо съм тук,заедно с Луи? Защо не съм в колеж?-  винаги съм искала да стана учителка. Чудих се,защо не уча в момента.
- О,Луи не ти е обяснил? - тя попита.
- Не. -  отговорих леко притеснено,от предстоящият отговор.
- Е,Луи започна да пътува по света и ти липсваше повече отколкото беше очаквала,пък и се случиха...някой неща вкъщи,затова ти започна да пътуваш заедно с него. Бандата нямаше нищо против. - мама отговори. Знаех,че има нещо,което ми спести,но реших да не питам. - Попитай Луи,той ще ти обясни по-добре.
- Добре,ще попитам. Колко още време остава докато се приберем у дома?
- Около месец.Но ако искаш да се прибереш по-рано просто кажи.Ако имаш нужда от нещо просто кажи на момчетата. - можех да усетя усмивката и,измежду сълзите.
- Аз...аз се надявам да си спомня.Надявам се престоя ми с тях тук да ми помогне.Просто.. не мога да издържа да не знам какво е станало през тези три години! - задържах сълзите си да не паднат по лицето ми.
- Знам,знам... - тя отново заплака.
- Трябва да вървя мамо,нуждая се от почивка. Кажи на момичетата,че ги обичам,окей? - въздъхнах дълбоко.
- Обичам те! - усмихнах се през сълзи.Приключихме разговора и оставих телефона си на малката масичка.Заспах дълбоко и непробудно.

*Гледната точка на Луи*
- Надявам се да спи. Горкото момиче заслужава малко сън! -  коментира Лиам,докато всички обикаляхме из стаята.
- Докторът каза,че  когато тя се събудя след съня си,тя няма да помни нищо от случилото се,ще си спомни едва след няколко минути.Ще трябва да я събудим след час,за да и дадем лекарствата. - погледнах към лаптопа си,където реших да отговоря на няколко туита.С крайчето на окото си видях Найл,който се беше замислил. Знаех колко трудно му е.
- Ние и казахме за One direction,но не съм сигурен че тя знае колко сме известни. - Зейн коментира
- Тя знае само за края на x factor... Какво ако и казваме по-малко информация всеки ден?
- По време на концерта тя ще е с Пол.След това ще я заведат  тук,докато сме на подписването. -Лиам каза и аз се съгласих. Щеше да бъде добре за нея да е с нас,но не исках да я пренатоварвам.
- Също трябва да пазим това в тайна. Клюкарските сайтове могат да доведат до катастрофални действия.. - добави Хари с гримаса. Не бяхме помислили за това.
- Ще я държим далеч от сцената,както по принцип правим.Също така я дръжте далеч от туитър! 
Аз кимнах.
- Найл,добре ли си приятел? - Лиам попита внезапно,поглеждайки към русокосото момче. Видях малки капчици да се стичат по лицето му и веднага оставих лаптопа настрани. Отидох до Найл и го прегърнах.Той опря глава на рамото ми.
- Повярвай ми,тя ще се оправи.Ще си спомни! - опитах се да го успокоя.
- Какво, ако не се оправи?... -  заподхълца той. - И нищо няма да бъде както преди...
- Всичко е наред,просто ще и кажем...
- Не,ти не разбираш. Това ще я претовари.Тя днес разбра за бандата. Тя не ни помни. Не мога просто да и кажа,че съм гаджето и.Дори и да ми повярва,ще и отнеме дълго време ,за да се научи да ми има доверие и да ми вярва. Не мога да и кажа! - каза Найл твърдо,като отлепи главата си от рамото ми и избърса сълзите си.
- Всички вие,момчета трябва да и покажете,че сте и приятели.Тя се нуждае от това.Може да не знае кои точно сте вие,но тя се нуждае от вас! - въздъхнах и погледнах момчетата в очите. Те всички кимнаха в знак на съгласие.