When everything disappears

Chapter 18

- Бруклин! - гласът на брат ми се разнесе наоколо, връщайки ме обратно в реалността. Потрепнах, когато усетих ръка, почиваща на рамото ми. Доста неуверено погледнах към Луи и мама, на лицата, на които се бяха появили притеснени гримаси. Няколко сълзи паднаха от зелените ми очи, стичайки се надолу по лицето ми и мокрейки тениската ми. Сега инцидента беше пресен в съзнанието ми. Огъването на стомана, разбиващите се навсякъде стъкла...
Писъкът на Найл се чу от падналия телефон.
- Миличка, кажи ни какво не е наред. - помоли притеснено мама.
- Онзи ден... - прошепнах с разтреперен глас.
В цялата стая цареше тишина, докато семейството ми се опитваше да разбере какво имам предвид. Чух отварянето на вратата, което предизвика допълнително притеснение у мен. В секундата, в която видях кой е, скочих от дивана и се затичах с разтворени за прегръдка ръце. Сълзите падаха все по-бързо, освобождавайки място на нови, когато се вкопчих в него. Ръката му веднага се плъзна по гърба ми, потупвайки ме успокоително.
- Шшш, всичко е наред, Брук. Какво стана? - прошепна тихо Найл близо до ухото ми.
- Съжалявам, че го чу. Стана един вид свидетел на всичко. Съжалявам...
- К-какво...т-ти си спомняш?... - попита Найл объркано в очакване на отговора ми.
- Беше ужасно! -  казах тихо като се отдалечих от Найл, сядайки отново на предишното си място, опитвайки се да спра сълзите.
- Това ли е всичко, което си спомни? - попита Луи с надежда. Кимнах. - Всичко е наред!
- Защо просто не поспиш? -  попита ме загрижено мама.
Нямаше да успея да заспя при положение, че инцидента се въртеше в съзнанието ми и едва ли щеше да го напусне скоро.

***
- Нуждаеш ли се от нещо? - попита майка ми няколко часа по-късно, докато слизахме надолу.
Поклатих глава твърдо.
- Става ли просто да не говорим за това?
- Разбира се. - отговори тя, усмихвайки ми се леко.
Красива брюнетка и блондинка  стояха в хола. Брюнетката бе обвила ръката си около кръста на брат ми, а русото момиче ми беше познато, помня ,че се запознах с нея по-рано в Чикаго. Хари също беше там, едната му ръка беше около кръста на блондинката, а брадичката му си почиваше върху нейното рамо. Изглежда водеха разговор с Найл.
- Брук! Радвам се, че те виждам отново! - русото момиче се отдръпна от Хари, давайки ми голяма усмивка.
- Здравей, Роузи! - усмихнах се обратно.
Луи стана от мястото си и поведе другото момиче към мен. 
- Брук, това е приятелката ми Елинор.
- Хей, Брук! - каза мило момичето. Беше малко странно при положенией че вече се познаваме.
- Здравей. Наистина се радвам да се запознаем. Отново,предполагам. -  отговорих колебливо.
- Добре време за женско парти. Луи, донеси ни лимонада, Хари, Найл вие му помогнете. -  нареди Ел, обгръщайки кръста ми, както и този на Роузи.
Лу не изглеждаше много доволен, но тръгна към кухнята, следван от Найл и Хари, които в момента изглеждаха точно като малки кученца, които следват стопанина си.
- Лол. Определено имаш контрол над тях. - пошегувах се като се настаних на мекият,кожен диван.
- Да, те са страхотни. - отговори Роузи, карайки ме да се засмея.
Мисля, че започнах да харесвам тези момичета.
***
- Е как мина вчера? - попита Джош,отпивайки от шоколадовото си фрапе.
- Хм, беше добре. Една от причините да ти се обадя. - казах тихо.
- Искаш да поговорим за това? Не си длъжна да го правиш, но ако искаш да споделиш аз ще те изслушам.
- Просто вчера по време на вечеря всички се шегуваха. Всичко беше перфектно, но несъзнателно някой спомена нещо, случило се през последните години. Изведнъж всички млъкнаха и настана тишина, докато някой не смени рязко темата. Също и всички погледнаха към мен. Няма да се ядосам или разстроя, ако споменат нещо такова...но явно те мислят, че ще го направя - казах набързо.
- Те не знаят как да се държат около теб, Брук. Просто още не са свикнали с това...
- Предполагам. Казах ли ти, че вчера си спомних нещо? - Джош беше видимо щастлив. - Беше инцидента...От всички неща, случили се през тези години трябваше да си спомня точно това. - засмях се горчиво. - Всичко изникна пред очите ми...Сякаш го преживях за втори път. Изглеждаше толкова плашещо истинско...
- Това е станало? Знам, че аз не мога да проумея какво точно си преживяла. Просто запомни, че никой не очаква да се справяш перфектно с преодоляването на всичко това.
- Но Джош...Какво, ако никога не си спомня? Притеснявам се ,че всичко спомени може да спрат до тук. Спомних си единствено за една случка, когато Хари рисуваше по лицето на Луи и тази, която промени живота ми. Не мисля че бих могла да продължа напред само с тези спомени. Какво ако никога не си спомня всичко останало? Не мога да продължа живота си без да си спомням какво се е случило през тези три години... като голяма черна дупка в съзнанието ми.
- Всичко ще се оправи, знам го. Знам, че ще успееш да се справиш. Винаги ще можеш да говориш с мен, окей? Аз ще съм винаги на разположение. - погледът ми се срещна с неговия.
Усетих пеперуди в стомаха си. - Знам, че ще си.