Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

13 глава

Размърдах се с цел да намеря хладно местенце по леглото. След снощното чукане в банята, аз едва не заспах, докато Мишо измиваше тялото ми внимателно и грижовно. Момента в който легнахме обаче и двамата заспахме веднага. Мишо измори и двама ни с това преживяване. Бях протрита и то доста. Парещата болка между краката ми ме караше да притискам краката си един в друг. Нямах идея колко беше часът, но бях зверски гладна. Отворих очи и се огледах. Нямаше никого. Нито Мишо, нито Зет. Разтрих очите си и се изправих в седнало положение. Погледнах часът, който беше дванайсет и половина по обяд. Опънах се и огледах мързеливо хотелската стая. Станах от леглото с намерението да изпълня сутрешната си рутина набързо, за да мога да изляза и да си взема нещо за ядене.

Влязох в банята, където видях дрехите ни все още захвърлени до душ кабината. Спомените от снощи ме заляха и несъзнателно се усмихнах при тях. Толкова много оргазми, толкова чудо. Тръснах глава, за да се разсея от тези мисли, защото започвах отново да се възбуждам, а ме болеше. Измих си зъбите и сресах рошавата си коса. Чух някакъв шум в стаята, но не обърнах внимание, а продължих. Докато се оправях се замислих, че много скоро трябваше да ми дойде. Скоро... днес! Мамка му! Трудно е да си жена. Преведох се горе-долу във вид на човек, колкото да не уплаша Зет, и излязох от банята. Веднага на очи ми се наби клекналия Мишо, който махаше каишката на Зет. Масивната му верига беше пусната долу на пода до Мишо. Той не ме видя и продължи с действията си. Явно до сега бяха на разходка заедно. Чудех се от колко ли часа бяха излезли? Щом Зет ме видя започна да мята с опашка и да шава.

— Стой мирно! – нареди му Мишо с ръмжащ тон. Зет изпълни командата, докато тропаше с опашка по пода. Щом успя да махне каишката се изправи и обърна към мен. – Будна си.

— И гладна. Отивам да си намеря нещо да ям. – тръгнах към куфара си, за да си намеря дрехи с които да изляза, но той ме спря.

— Не е препоръчително да излизаш. Търсят ни. – предупреди ме и доброто ми настроение отиде по дяволите. – Не сериозно, но трябва да имаме едно на ум.

— Ама... аз трябва да отида до магазина. – казах припряно, а той поклати глава.

— Не. Тук има достатъчно храна, а и съм взел това-онова. – каза той, а аз премигнах няколко пъти.

Как, по дяволите, трябваше да обясня на този мъж, че трябваше по спешност да отида до шибаният магазин, който беше тук до хотела? Нямаше да бъде кой знае каква аномалия, а едва ли биха били толкова бързи в разкриването ни. Все пак тук бяхме добре. Макар и малко по-голям от очакваното град, не вярвах, че някой щеше да ни разпознае. А и трябваше да се подготвя добре за този предстоящ период, който имах чувството, че щеше да бъде много скоро.