Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

17 глава

МИХАИЛ

Събудих се от усещането за мокрота по лицето ми. Какво, за бога, беше това? Отворих едва очи от болката в главата ми и веднага бях удостоен с честта, езика на Зет да ми умие очите.

— Зееет! – изръмжах и той веднага отстъпи назад. – Знаеш, че мразя това, и винаги ще го мразя! За бога, момче, не прави така!

Имах ужасен махмурлук от снощи. Чак се чудех как извобще бях стигнал и легнал на леглото. В повечето случаи се събуждах на пода някъде из апартамента ми и най-често до леглото. На земята. Да не би Зет да ме беше довлякъл тук по някакъв начин? Беше ми свикнал на пиянските истории и изглежда извобще не му правеше впечатление нищо от мен.

— Искаш разходка? – попитах омърлушен. – Не днес, момче. Не мога. Имам чувството, че умирам. Остави ме, ако наистина е така.

Той започна да скимти и да се върти в кръг. Трябваше да го изведа, но мама му стара, наистина не се чувствах добре. Ако умирах - по-добре за мен. Щях да направя услуга на всички. Щях да спра да страдам. И защо, по дяволите, усещах, че бях на път да повърна? Не бях повръщал от години. Винаги го предотвратявах, но сега просто не можех. Мамка му! Ако изпразнех стомаха си тук, на леглото, просто щях допълнително да се мразя. Опитах се да го предотвратя по всякакви начини, както правех винаги, но не можех. Като по чудо успях да стигна до тоалетната и да изпразня съдържанието на стомаха си. Мразех това. После се съвземах десет-петнадесет минути. Зет просто стоеше отстрани, сякаш беше съпричастен с мен, докато аз просто висях над тоалетната и повръщах. Чудно! Поне имаше кой да седи до мен.

РУМЯНА

Мис Русе? Какво се очакваше от мен да направя. Как трябваше да го направя? Ами сега какво? Нямах идея дали щях да се справя, и дали нямаше да се изложа жестоко. Но щях да го направя. Заради Мишо. И точно докато мислех за това, телефона ми извъня с неговото име на екрана. Останах наистина изненадана, защото не очаквах извобще да ми звънне след като се върнем в България.

— Ало?

— Може ли да... изведеш Зет на разходка? Нещо не се чувствам добре, а той не спира да се върти около вратата и да ми носи каишката си.

Скочих от леглото по най-бързият начин. Трябваше да се оправя. Бях по един изтъркани панталонки и блуза, което си беше домашното ми облекло и така ми беше най-удобно. Трябваше да оправя косата си и да измия зъбите си. Но веднага след това ме удариха следващите му думи и страшно изтормозеният му глас. Да не би да се беше разболял?