Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

18 глава

Спях в апартамента му на дивана в хола. Е, колко спах беше друг въпрос, защото през час ходех да проверявам Мишо и следях стриктно за състоянието му. Бях готова по всяко време да звънна на лекар, за да може да му бие инжекция. Едва накарах Мишо да яде. Постоянно се дърпаше и мръщеше. Не искаше дори вода да пие. Накрая успях да го обедя и той яде. Може да не беше много, но беше достатъчно. Нахраних Зет и се погрижих добре за него. Не го пусках в стаята на Мишо, поради факта, че той цяла нощ повръщаше. И той също не можеше да спи. През няма и двайсет минути му се гадеше. Това би трябвало да е добре... поне така мислех. Нали щеше да изкара всичко навън и да се пречисти? Предполагах, защото така бях чела. Потърсих няколко домашни лека в интернет, но като цяло нищо не беше ефективно. Всички казваха, че трябва да се потърси лекарска помощ. Разбирах Мишо и страхът му, но ако се наложеше, щеше да изтърпи да му бият инжекция. Ако ли не - щеше да ми се моли да звънна на доктор. Макар и да казваше, че не се моли.

Беше 4:32 сутринта, когато Мишо за пореден път повръща, а не беше приемал течности от обяда. Щеше да се обезводни така. Станах от дивана и се отправих към острова на кухнята. Отворих хладилника и затърсих лимон. Вода с лимон беше нещото, което ме посъветваха да пробвам. Мислех да пробваме. Нищо не пречеше. Налях малко вода и изтисках половин лимон в чашата. Лимона трябваше да бъде повече, защото беше витамин и трябваше да надгражда водата. Влязох в стаята му точно когато се канеше отново да ляга.

— Изпии това. – наредих му по-скоро, отколкото да го помоля.

При този мъж с молене не минаваше в такива моменти.

— Не! Не мога да погледна повече каквато и храна да е било, както и някаква течност. Стомаха ми се преобръща при мисълта. – заинати се, точно като едно малко дете, а аз само го погледнах криво.

— Значи да звъня на доктор? – повдигнах вежда и той се умълча.

Погледна надолу към пода и започна да си плете пръстите. Сега осъзнавах, че този мъж имаше най-обикновени навици на едно дете, което не знаеше какво да прави в такава ситуация. Мишо беше дете, затворено в тялото на голям и здрав мъж със сериозно изражение. Но сега тази негова арогантност беше изчезнала. На негово място беше един объркан и притеснен мъж, който нямаше идея какво се случваше с него.

— Добре! Ще изпия това нещо! – каза припряно и вдигна глава към мен.

Наистина имаше страх от инжекции и то не малък. Виждах го в тез очи тъмносини. Той обаче нямаше да си признае на глас, че се страхуваше. Подадох му чашата и той я изгледа с погнуса.