Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

19 глава

Нямах идея къде бях. Защо ми беше толкова горещо? И защо ръката ми висеше и опираше студеният под, но това определено не беше вкъщи? Въпреки това се чувствах пълна с енергия. Можех да направя толкова много неща, но вмомента едва гледах, защото току-що се бях събудила. Потърках очи и ги отворих оглеждайки обстановката. На мен беше наметнат бял чаршаф, който мигновено метнах на пода и качих кракът си на облегалката на изненадващо удобният диван. О, да! Бях в Мишо. На който вчера му биха инжекция и едва не ми счупи ръката, но горкият, изглеждаше като едно уплашено зайче, което знаеше, че ще го убиват и чакаше това да се случи. И въпреки всичко - нищо не усети.

— Помислих, че си мъртва. – долових гласът му, много по-освежен и нормален, отколкото беше, когато за първи път дойдох тук.

Извъртях главата си в посока на гласът му и едва не ми потекох лигите като го видях. Беше се облегнал на острова, който беше с черен мрамор, подхождащ на черните му боксерки, които бяха единственото нещо по него. На показ бе голата му и здрава гръд, която също имаше някоя друга татуировка, които изглеждаха доста примамливо по тялото му. Лицето му бе възвърнало цвета си, и въпреки че беше намръщен можех да прочета по тез очи тъмносини колко жизнен беше. Черната му коса беше рошава и заплетена от лежането в леглото. Но можех да се заклея, че беше прокарвал пръсти през нея не веднъж. В ръката си държеше чаша, най-вероятно с кафе, а Зет щастливо мяташе опашка седнал до него и веднага забелязах играчката, която беше захапал в устата си.

— Колко е часът? – попитах дрезгаво.

— Минава седем и половина. – беше изключително спокоен, докато аз буквално останах в шок. Спала бях толкова много? – Притесних се. Заспа вчера на обяд и без пробуждане. Само се подместваше от време на време и риташе завивката.

— А-аз... не трябваше да оставам. – тръгнах да ставам, а той започна да цъка с език.

— Направи толкова много за мен и трябваше да ме видиш по този ужасен начин, но въпреки отказите и репченията ми - ти не се отказа, а ми помогна, без да ти пука от каквото и да било. Наистина ще съм ти задължен цял живот, защото ако не беше ти - най-вероятно щях да умра от това преебано натравяне и никой да не разбере. – беше искрен.

— Е?! Разбира се, че ще ти помогна, по дяволите! Ти мен също спаси. Толкова добре ни укриваше и беше толкова предпазлив през цялото време. Не мисля, че ти трябва да благодариш на мен, а по-скоро аз на теб. – казах му и посресах косата си с пръсти.