Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

33 глава

МИХАИЛ

Еби му майката, колко въпроси ми зададоха. По едно време исках просто да метна Румяна на рамо и да я завлека в нас. Но бях истински горд със себе си, че запазих спокойствие. Румяна също беше. Като я оставях пред тях ме нацелува и нахвали, все едно бях Зет. Също така и ми благодари за това, че се бях държал добре с тях, макар и на моменти да ми идеше да им затворя устата. Паркирах пикапа си пред апартамента и слязох. Заключих го и с бърза крачка се отправих към входа. Вече исках да се прибера вкъщи, да легна и да гледам телевизия, докато Зет спи пред дивана. Не вярвах, че щеше да ми липсва толкова хъркането му. Понякога си мислех, че отглеждам бизон, а не куче. Но пък не можех да живея без него.

— Хей... ти живееш над мен - на последният етаж? – едно младо момче привлече вниманието ми и бързо се досетих, че той беше на долният етаж.

— Да, защо? – спрях се, а той сякаш глътна граматиката.

— Чух кучето нещо... да лае, ръмжи, да блъска... май си отвори и вратата. – щом чух всичко това директно хукнах на бегом по стълбите.

Зет не можеше да си отвори вратата. Беше заключено, когато тръгвахме с Румяна оттук. Взимах по две стъпала на веднъж и бързах колкото мога. Щом Зет да се беше разбеснял - значи имаше нещо нередно. Той не лаеше просто така - за едното нищо. Много рядко си позволяваше, но и да скачаше по вратата - значи наистина имаше нещо. Щом стигнах до етажа си и видях вратата си леко отворена всичко в мен се изостри. Извадих пистолета си и заех позиция. Кой беше толкова смел да разбие домът ми, в предположение, че имаше огромен ротвайлер... който вмомента го нямаше. Дали извобще имаше никой и Зет беше тръгнал след него? Влязох тихо, все още с пистолет в ръка. Бях много предпазлив и се оглеждах постоянно. Бях свикнал с такива неща и да бъда толкова внимателен в такива ситуации. Щом тръгнах да влизам в хола си, първото нещо което навляза в полезрението ми беше Зет, който лежеше на земята като умрял. Болка стегна гърдите ми при мисълта, че моят верен приятел беше мъртъв, но точно тогава чух един глас.

— Свали пистолета, Белоев... или по-скоро сине. – щом чух това се обърнах, но този път насочил пистолета право в главата му.

Не можех да повярвам. Приличах на него. Едно към едно. Само, че той беше с руса коса. Това обаче не ме накара да сваля пистолета, колкото това, когато онази курва се появи иззад него. Стоях и не знаех какво да кажа. Копелето ме намери първо. Не можех да повярвам. Погледнах към Зет, който лежеше безжизнено и след това към... баща ми.