Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

22 глава

МИХАИЛ

Пф, точно на мен ли беше решила да отказва? Нямаше да се научи това момиче. При мен отказите не минаваха лесно. Не можеше да ми отказва без основателно добра причина. Мисля, че беше излишно да споменавам, че след това се изчукахме здраво. С Румяна едва сварвах да презареждам и това не ми харесваше. Само веднъж бях усещал това чувство и то беше когато разбрах, че бях влюбен в Елена. Не можех да се влюбя отново. Не трябваше да го позволявам. Болката от Елена все още беше прясна, макар и да бяха минали почти десет години. Точно това мислех, докато вечеряхме с Румяна. Пък дали нямаше да бъде по-добре да си беше тръгнала? Ама, че бях и аз! Във всички случаи трябваше да я държа възможно най-далеч от сърцето си. Не можех да позволя това нещо. Аз държах на думата си. И щом бях заявил на Елена, че друга няма да има - значи нямаше да има.

Тая сутрин бях станал по-рано от обикновено. Даже Зет спеше. Просто нещо не ме свърташе в леглото. Поне Румяна спеше до късно. Пробвах даже на дивана да спя, но не - не можех. Какво, мама му стара, ми се случваше? Беше седем и половина сутринта, когато си направих кафе и Зет се завъртя покрай мен. Изпитах някакво желание да поглезя верният си приятел. Той, както винаги, беше сдържан и послушен край мен. Затова му дадох команда "свободно", за да прави каквото си иска, тей като все още си събирах ума. Седнах на дивана, когато телефона ми звънна и ме извади от транса ми. Взех го бързо, за да не събудя Румяна и вдигнах, виждайки, че беше Илев.

— Знаех си, че не спиш. – започна, вместо поздрав.

— Значи ме познаваш прекалено добре.

— Все такъв мрачен и злокобен, както те помня. Но повода по който ти звъня е друг, и не, няма да убиваме никого. – след това изречение просто ми скапа повече настроението. – Тей като Тияна е притеснителна, нали си я знаеш каква си е, ти звъня аз.

— Какво мога да направя за дъщеря ти?

— Израсна пред очите ти, Мишо. Има-няма ти я отгледа, като свое родно дете.

— Аз я чувствам като свое родно дете.

— Ще се омъжва.

— Я пак? Чакай! Как така? Кога? Кой? Защо? Защо сега разбирам? Ти ебаваш ли се с мен? – бях прекъснат от смеха му от другата страна.

— Дори аз не задавах толкова въпроси.

— Момичето ми не ми е казало, че ще се омъжва? Кажи ѝ, че съм ѝ обиден.