Тез очи тъмносини [ЗАВЪРШЕНА]

25 глава

МИХАИЛ

Бях на път да се срина. Защо все на мен? Нямаше да издържа този тормоз. Не беше редно да оставям Румяна, но нямаше да го издържа. Щом излязох, грабнах веригата на Зет от ръката на Асен и без да казвам нищо се запътих към пикапа си. Зет започна да се дърпа, тей като и аз го дръпнах прекалено рязко, обаче и аз нито отпуснах веригата, нито забавих крачката. Трябваше да се махна оттук възможно най-скоро.

— Мишо! Мишо! Михаиле! – крещеше Асен след мен, а аз продължавах да крача към пикапа без да го отразявам. – Мамка му, Белоев, спри се! – той ми хвана ръката с опит да ме спре, но вместо това получи силен удар от мен.

Това също не ме спря, докато не стигнах до пикапа си. Отворих вратата на задните седалки и направих знак на Зет да влезе, обаче той започна да се дърпа. Изръмжах и с ритник го натиках в пикапа. Той изскимтя, а аз блъснах вратата и тръгнах да се качвам на шофьорското място, когато Асен взе ключовете на пикапа и го заключи.

— Асене, не си прави шеги с мен точно сега! – изръмжах, а той се намръщи и избърса кръвта от носа си.

— Какво ти става? Нима ще я оставиш тук? Сама? Без подкрепата ти? – попита ме истински разярен.

— Не разбираш! Върни ми шибаните ключове, защото ще пострадаш! – заплаших го, тей като не бях на себе си.

— Преди да ги върна ще ми кажеш защо си тръгваш? И защо ще оставиш Румяна сама, в предположение, че толкова силно я подкрепяше в това? – въпросите му се забиваха в мен като куршуми.

Болеше ме. Не исках да оставям Румяна. Наистина не исках. Но не можех да се изправя очи в очи с нея.

— Тя е там. – натъртих на първата дума, а след това му кимнах.

— Няма начин! – прошепна и погледна към Рига. – Защо ще е тук? – той погледна към мен.

— Не знам, но знам само, че не мога да изтърпя този тормоз. Разбираш ли ме? Вината ме смазва само като я погледна.

— Ти не си виновен за нищо! – изкрещя, а останах в шок, тей като за първи път ми крещеше и то по този начин. – Осъзнаваш ли го? Не беше виновен ти! Тя го е носила в себе си! В последствие всичко това се е отключило. Това което се случи преди вече десет години не е по твоя вина.

— Аз не я опазих тогава! – изкрещях на свой ред. – Не можеш да разбереш през какво съм минал! Колко болка изтърпях. Никога няма да го разбереш!