Abducted

4

-Здравей! - казах усмихната.

-Мислех, че ще успея да издържа тук, но ти идваш всеки ден, по дяволите. - измърмори намръщен той. Усмивката изчезна от лицето ми и се нацупих. Надявах се да забележи и да се извини или поправи, но той не забеляза и единственото, което направи бе да извърти очите си. Светът навън е станал толкова злобен. Не го помня такъв.

-Макар ужасното ти насторние вчера, се надявах, че днес ще бъдеш по-весел. Но явно ти не можеш да бъдеш по-весел! - казах намръшена.

-А аз се надявах, че не можеш да бъдеш по-досадна... - каза тихо той, но въпреки това го чух.

-Аз съм единственият човек, който говори с теб, бъди благодарен! И не съм досадна, а мила! Няма да е зле ако и ти го опиташ някога. - отвърнах му раздразнена.

-На кого му трябва да е мил?- изплю с досада.

-На мен? Ако не бъдеш мил какво друго ти остава щом си нямаш никого!?

-Аз не съм сам. - каза той.

-За това си все още тук. - провокирах го аз.

-А ти защо си тук? Ако си имаше някого нямаше да работиш за такъв човек, нали?

-Не знаеш нищо! - отвърнах.

-И не искам! Стой на страна от мен! В противен случай няма да последва нищо добро за теб. - заплаши ме той.

-Ти си идиот, знаеш ли? Единственото, което ти направих е да те питам как се казваш и дали си добре. Проблемът ти е там, че не исках да се чувстваш зле тук! Реших, че мога да направя престоят ти по-приятен... - започнах бясна, преди да ме прекъсне.

-Ти май наистина не си наред?!

-И ти не си с всичкият си!

-По-нормален съм от теб! - каза той.

-Продължавай да си го мислиш, може би някой ден ще се случи! - извиках.

-Нямаш ли си друга работа, освен да ми досаждаш!?

-Да ти досаждам?! - изписках ядосана. Може би трябва да се успокоя преди да го замеря с обувката си. Поех си въздух и се насочих към вратата.

-Най-накрая! - каза той. Обърнах се и го погледнах гневно за последно, след което излязох. Със сигурност ще го посетя отново.