Abducted

47

Събудих се в прегръдките на Хари. Тялото ми беше изтръпнало от силната му прегръдка, но ми харесваше това чувство.
Когато погледнах към него, разбрах че не е спал през изминалата нощ. Изглеждаше още по-изморен.

-Трябва да се прибирам.-измърморих все още сънена, надигнах се от прегръдката му, карайки го да забие поглед в мен. Наблюдаваше ме известно време, след което потърка очите си.

-Ще те закарам.-отвърна ми Хари с дрезгавият си глас и се изправи от дивана, на който бяхме заспали.
Чувствах се схваната, очевидно и Хари се чувстваше така, съдейки по разтягането му.
Едва когато той извади ключовете за колата си осъзнах какво беше казал.

-Не, ще се прибера сама!-казах на бързо и излязох преди него, оглеждайки се за такси. Тук изобщо минаваха ли такива?

-Казах ти, че аз ще те закарам.-оспори той и хвана ръката ми, задърпвайки ме към неговата колата.

-Хари, мога да се прибера сама.-заявих и се опитах да издърпам ръката си. След неуспешният опит продължих да опитвам, изнервяйки го.

-Все още е рано и не бих те оставил да се прибираш сама. Кой знае какво може да ти се случи...-измърмори раздразнен от дърпането ми.

-Интересува ли те какво може да ми се случи?

-Качи се в колата!-игнорира въпроса ми.

-Не ми харесва да ме командваш.-признах му.

-А на мен ми харесва, когато ме слушаш макар да е рядкост.-отвърна, карайки ме да извъртя очите си.

-Лошо ли е, че не искам да ти направят нещо?-попитах тихо, но той не ми отговори. Защо отново се държи студено? Помня нещата, които ми каза вчера, но държанието му тогава няма нищо общо с това сега. Сякаш се опитва да ме отблъсне от себе си.

-Пристигнахме.-извади ме от мислите ми, Хари.
Това беше. Хубавото бе до тук. Едва ли повече ще го видя. Едва ли повече той ще дойде да ме види.

-Сбогом...-измърморих на ръба да се разплача. Сякаш всичко, което се случи през изминалата вечер не се е случило и той е същият кретен, криещ се от чувствата си.

-Скай...-извика той щом затворих вратата на колата. Върнах се и я отворих за да чуя какво иска да ми каже.

"Кажи ми, че това не беше краят"-молех се на ум, но истината винаги беше много по-болезнена.

-Повече не идвай вкъщата. За твое добро.

За мое добро...до кога моето добро ще разбива мечтите ми и ще ме наранява?
Защо изобщо го каза?
Можеше да си признае всичко, нямах какво да направя и да, щях да страдам, но поне щях да знам истината. Можеше просто да ми каже, че не иска да ме вижда повече...

Стоях и го наблюдавах като поредната глупачка, докато той ме гледаше в очите. Колкото и да не исках да си го признавам, трябваше да го проумея.
Това беше краят и нашата приказка нямаше да има своят щастлив край...